Време на презрение

— Здрасти на господа нисирите! — нададе глас Скомлик.

— Не правим здрасти с храсти! — извика един от компанията при прозореца, като се изплю на пода.

Друг го спря с жест.

— По-спокойно — каза му той. — Те са наши хора, не ги ли позна? Скомлик и неговите хващачи. Здравейте, здравейте!

Скомлик се усмихна и тръгна към масата, но се спря, виждайки, че приятелите му гледат към стълба, поддържащ покрива. Под стълба, на едно столче, седеше слаб светлокос юноша, странно изпънат и напрегнат. Цири видя, че неестествената му поза се дължи на това, че ръцете му са извити назад и са завързани, а шията му е прилепена за стълба с помощта на ремък.

— Гръм да ме удари! — възкликна един от хващачите — онзи, който държеше Цири за яката. — Виж, Скомлик. Това е Кайли.

— Кайли? — наведе глава Скомлик. — Плъхът Кайли? Не може да бъде!

Един от седналите на масата нисири — дебелак, чиито коси бяха подстригани в живописен перчем — се разсмя гърлено.

— Може да бъде — каза той, облизвайки лъжицата си. — Това е Кайли, в цялата си нищожност. Ранното ставане си струваше. Сигурно ще получим за него половин шепа флоринти, в хубави имперски монети.

— Пипнали сте Кайли — намръщи се Скомлик. — Значи нилфгардският селянин казваше истината…

— Трийсет флорени, мамка му — въздъхна Ремиз. — Не е зле… Барон Луц от Тифи ли ще плати?

— Точно така — потвърди друг нисир, с черна коса и черни мустаци. — Благородният барон Луц от Тифи, нашият господар и благодетел. Плъховете ограбиха съветника му на пътя, затова той се ядоса и обяви награда. И ние, Скомлик, ще вземем тази награда, вервай ми. Ха, вижте го, момчета, как се накокошини! Не му харесва, че не той, а ние хванахме Плъха, макар и на него префектът да му е заповядал да следи бандата.

— Хващачът Скомлик също е хванал нещо. — Дебелакът с перчема посочи Цири. — Виждаш ли, Веркта? Някаква девойка.

— Виждам — изскърца със зъби чернокосият. — Какво е това, Скомлик, толкова ли си го закъсал, че отвличаш деца за откуп? Каква е тая сополанка?

— Не е твоя работа!

— Леле, какъв си лют! — засмя се онзи с перчема. — Искаме да се уверим, че не е твоя дъщеря.

— Негова дъщеря? — засмя се Веркта, онзи с черната коса. — Да бе. За да можеш да направиш дъщеря, трябва да имаш топки!

Нисирите избухнаха в смях.

— Смейте се, овнешки глави! — наду се Скомлик. — А на теб, Веркта, ще ти кажа само едно — нека да мине една седмица, и ще видим за кое ще се шуми повече, за вас и вашия Плъх или за мен и за това, което аз съм направил. И ще видим кой е по-щедър — вашият барон или имперският префект от Амарило!

— Можеш да ме целунеш по задника — заяви презрително Веркта и се върна към пиршеството, — заедно с твоя префект, с твоя император и целия Нилфгард, вервай ми. И не ми се надувай. Знам, че Нилфгард вече цяла седмица така преследва някаква девойка, че пушек се вдига. Знам и че е определена награда за нея. Но мен това слабо ме вълнува. Аз вече не мисля да служа на префекта и на нилфгардците и плюя на тях. Сега служа на барон Луц — само на него и на никой друг.