Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Къде са те, твоето семейство? — попита Натаниел.
— Ха! — Магьосникът се раздвижи при тези думи; кратък пламък проблясна в очите му. — Откъде да знам? На някой забравен от бога затворнически кораб? В Тауър? Или пък костите им са вече изгорени и погребани. Това са твои води, англичанче — ти ми кажи. Ти си от британското правителство, предполагам?
Господарят ми кимна.
— Човекът, когото търсите, не иска нищо добро за правителството ви. — Кавка се изкашля отново. — Но, от друга страна, ти знаеш това. Затова си тук. Моето правителство би ме убило, ако знаеше какво съм направил. Те не искат да се създава нов голем, за да не докара друг Гладстон в Прага, размахващ онзи ужасен жезъл.
— Приемам — каза момчето, — че твоите роднини са чешки шпиони? Те са отишли в Англия?
Магьосникът кимна.
— И бяха заловени. Повече не чух за тях. После се отби един джентълмен и каза, че работодателят му ще ги върне при мен живи, ако разкрия тайните на голема, ако създам необходимия пергамент. Какво можех да направя? Какво би направил всеки баща.
Нехарактерно за него, господарят ми беше мълчалив. Нехарактерно за мен, аз също. Погледнах съсухреното лице на Кавка, мътните му очи, видях в тях безкрайните часове, които е прекарал прегърбен над книгите и документите, видях го как излива живота си на страницата заради малкия шанс, че семейството му може да бъде върнато при него.
— Завърших първия пергамент преди месец — каза Кавка. — Точно тогава и вестоносецът промени исканията си. Сега вече се изискваха два голема. Напразно спорех, че това ще ме убие, че няма да доживея да видя Миа и Карл отново… Ах, той е жесток. Не ме чуваше.
— Кажи ни за вестоносеца му — каза изведнъж момчето. — И ако твоите деца са живи, аз ще ги върна при теб. Гарантирам ти го.
Умиращият мъж направи неистово усилие. Очите му се приковаха към господаря ми; мътилката се замени от търсене на сила. Той внимателно прецени Натаниел.
— Много си млад да даваш такива обещания — прошепна той.
— Аз съм уважаван член на правителството — каза Натаниел. — Имам силата да…
— Да, но може ли да ти се има доверие? — въздъхна тежко Кавка. — Все пак си британец. Ще попитам демона ти… — Той не отвърна очи от Натаниел, докато говореше. — Какво ще кажеш? Може ли да му се има доверие?
Издух бузи, духнах тежко.
— Труден въпрос. Той е магьосник. По правило би продал и баба си за парче сапун. Но е неизмеримо по-малко корумпиран от някои от тях. Може би. Малко.
Натаниел ме погледна.
— Благодаря ти за силната подкрепа, Бартимеус.
— Пак заповядай.
Но за моя изненада, Кавка кимаше.
— Много добре. Ще го оставя на съвестта ти, момче. Така или иначе няма да доживея да ги видя. Истината е, че съм изтощен. Не ми пука ни най-малко за теб или за него — можете да продължите да се избивате, докато цяла Британия бъде съсипана. Но аз ще ти кажа, каквото знам и нека това бъде краят. — Той закашля слабо с брадичка, подпряна на гърдите. — Бъди сигурен в едно нещо. Аз няма да завърша този ръкопис. Няма да има два оживели голема по улиците на Лондон.
— Ето това наистина е жалко — каза един дълбок глас.
29
Как точно бе пристигнал тук, Натаниел не можеше да каже. Нито някой от външните възли беше задействан, нито някой от тях — Натаниел, Кавка и дори Бартимеус — го беше чул да влиза в самата къща. И все пак ето го, облегнат небрежно на стълбата към тавана, с мускулести ръце, сгънати на гърдите.
Устата на Натаниел се отвори. Думи не излязоха — нищо освен ужасено ахване на разпознаване.
Брадатият наемник. Наемният убиец на Лавлейс.
След боя в Хедълхам хол около две години по-рано, наемникът беше избягнал залавянето. Правителствените агенти го бяха търсили надлъж и нашир, в Британия и на континента, но безуспешно, не бе открита никаква следа. С времето полицията изостави нещата; закриха случая и прекратиха търсенето. Но Натаниел не можеше да забрави. В паметта му се бе запечатала една ужасна картина: наемникът, който излизаше от сенките в кабинета на Лавлейс, носещ амулета на Самарканд, палтото му, изцапано с кръвта на убит човек. Четири години образът бе висял като облак над ума на Натаниел.
И сега убиецът стоеше на два метра от него, оглеждайки всеки от тях със студените си очи.
Както и преди, той излъчваше зла жизненост. Беше висок и мускулест, синеок, с огромни вежди. Явно бе подрязал леко брадата си, но черната му коса беше по-дълга, до средата на врата му. Дрехите му бяха черни — широка риза, развлечена туника, широки панталони над коляното, високи ботуши, издути около прасците. Надутата му увереност блъсна Натаниел като юмрук. Натаниел веднага осъзна нищожната си сила, слабостта на крайниците си.