Царството [calibre 1.48.0]

Нощта, пещерата, мракът - всичко беше преобразено, всичко друго потъна в забрава, щом Херцог ги отнесе на крилете на своята баснословна, фантастична, невероятна история, която започваше от малко австрийско село, стигаше до Аржентина, до Америка и накрая до Тибет. Нанси затвори очи в мрака и виденията заиграха пред нея. Тя се превърна в Антон Херцог, видя неговия млад баща, трудолюбивия професор от Мюнхен отпреди толкова години. Прекоси десетилетия заедно с него и цели континенти, измина целия път, докато не пристигна в Изумрудената долина и ужасното царство Шангри Ла. И с него научи истината за света от устата на царя и за ужасната съдба, която го очаква, ако не съумее да избяга.

- Взех раницата си от моята килия в центъра на Шангри Ла и се спуснах обратно на приземния етаж.

Гласът му ечеше в главата ѝ. Това беше и нейно пътуване.

- Нямаше никого наоколо, щом започнах да проучвам коридорите и пасажите. Попаднах в двор, в центъра на който се издигаше манастирският кладенец. Като работех трескаво от страх, извадих малко вода. Беше студена, кристално чиста и сладка като вино и напълних манерките си. Тук извадих голям късмет, защото до стената беше оставена цяла торба с цампа. Изхвърлих всички лични вещи от раницата - четка за зъби, бинтове и безполезните карти, и я напълних до горе с цампа. Кесията, в която беше прахта от чулен метока, бях вързал за врата си - тя беше най-ценното ми притежание. Продължих проучванията си и попаднах на помещение, в което имаше градинарски сечива, включително няколко зимни вълнени чуби и една мазна шапка от якова вълна. Премерих чубите, взех най-голямата и напъхах шапката в джоба ѝ. Сега вече бях подготвен и едва ли някога щях да бъда по-готов. Оставаше само да намеря Книгата Дзян.

Не ми отне много време, за да открия библиотеката. Подобно на привидение, което тормози полуразрушен замък, се плъзгах безшумно по коридорите и през помещенията, когато най-накрая попаднах в голяма стая с лавици за книги покрай стените. В центъра на помещението стоеше златен аналой. Втурнах се натам, за да открия, че върху него не лежеше книга. Всеки сантиметър от лавиците покрай стените беше пълен с хиляди и хиляди древни томове. Щеше да ми отнеме седмици, за да ги претърся, а аз разполагах само с няколко минути. Въздъхнах отчаяно, но си спомних, че разказът на царя за Книгата Дзян ми прозвуча повече или по-малко глупаво: книга, написана върху плочките на коруба от костенурка, каза той, след това преписана на кожа и накрая на пергамент. Книга, която съдържала мислите на вселената, която си говори сама. Лудост и черна магия, напомних си отново аз, като го произнесох на глас. После се завъртях на пета и започнах да търся път за измъкване.