Царството [calibre 1.48.0]

Но съществуваше и възможността да се втурнат да ме преследват и тази мисъл ме накара да се запрепъвам колкото може по-бързо нагоре по скалистия склон към онова, което се надявах да е клисура, която води към някой проход. Придвижването беше болезнено. Разреденият въздух съдържаше малко кислород и усещах как белите ми дробове се свиват напразно, докато крачех с усилие. Час по-късно все още се изкачвах и зяпах за повече въздух. Последните сиви остатъци от деня се готвеха да се стопят и аз реших да спра и по първите звезди да установя местоположението си и да запомня различните планински върхове, преди да изчезнат в мрака. Използвах възможността да смеся малко цампа с вода и чулен меток, така че да поема първата доза от магическото лекарство на тертона. После отново се обърнах към сипея и поех нагоре, но вече по-бавно в спускащия се мрак.

При зазоряване бях стигнал върха на прохода и пред мен лежеше ширналото се плато, което царят описа толкова точно, че прилича на лунната повърхност. Това беше възможно най-лошият терен за човек, който иска да върви бързо, защото земята беше осеяна с дупки и камъни с различна големина: от ябълка до човешка глава, а аз вече се чувствах необикновено уморен. За да укрепя духа си, спрях на малка почивка и погледнах назад към клисурата. Видимостта беше добра, виждах последните няколко километра на моето изкачване и нямаше признаци някой да ме преследва. Това означаваше, че ако монасите решат да тръгнат сега, щях да имам най-малко дванайсет часа преднина.

Подтикван от най-силния мотив на света - страха за собствения живот, осъзнах, че най-големите опасности лежат пред мен, а не зад гърба ми. Нямах никаква представа къде се намирам и накъде отивам. Подозирах, че съм някъде на запад и малко на юг от манастира Литанг, в гънките на могъща планинска верига, вероятно на повече от сто и петдесет километра от долината Цангпо. Обаче подобни разстояния нямат значение в Хималаите. Тук не може да се върви по права линия. Напредва се с безкрайни зигзаги нагоре и надолу по планинските склонове и през високопланинските проходи, където се изисква просто да прекосяваш долина след долина. Не знаех колко долини лежаха между мен и Пемако, но предполагах, че вероятно не са по-малко от десет. И като добавим десетте или повече прохода, ме чакаха неизвестен брой плата като това пред мен плюс безкрайно разнообразие от други препятствия: дълбоки ледени реки без брод, непроходими клисури, покрити със сняг висини и хиляди начини да си изкълчиш глезена или счупиш някоя кост... А всичко, с което разполагах, беше компас, звездите на нощното небе, десетина литра вода, чулен метокът и брашното.