Царството [calibre 1.48.0]

В положение като моето не си заслужава да започнеш да пресмяташ трудностите. По-разумно е просто да вървиш и да се съсредоточиш върху тежката задача да намериш най-бързия път. Поне чулен метокът започна да действа. Имах болки в краката и стъпалата от ударите в камъните, но сега започнаха да заглъхват. А и въпреки тежкото си положение, се улавях да мечтая - сигурен знак, че халюциногенът започва да действа. На обед се почувствах така, сякаш бях изпил бутилка шампанско на екс. Духът ми беше висок, крачките бързи, главата ми почти празна откъм мисли. Всичко, което трябваше да помня, беше да взема още малко чулен меток на здрачаване. Нямах никаква представа колко време можех да продължавам така, докато най-накрая не вляза със залитане в някое село или не падна мъртъв на голия сипей.

Слънцето падаше от небето, бавно описвайки дъга, луната изгряваше и се изкачваше високо на нощния небосклон, после отново изчезваше като актьор от сцената. Показваше се отново, проблясвайки над скалистото плато. Аз залитах надолу в клисури, заобикалях големи скали. Минах покрай кръг от огромни камъни, които ми напомниха за Стоунхендж и Карнак в Бретан. Седнах с гръб на най-големия мегалит и си представих хората, които може би са го построили много, много отдавна, и се почувствах невероятно самотен и лишен от надежда. Всичко наоколо беше толкова огромно, а аз напредвах като мравка през могъщите скалисти каньони, над които се простираше безкрайното небе. Слънцето залезе кърваво.

Нямах представа колко дни продължавам така. Прекосих голяма степ, оголена като кост от силния вятър. Спуснах се в клисурата, която предполагах, че ще ме смъкне право в дълбините на преизподнята, изкачвах планина след планина, пълзях през разни проходи, докато най-накрая залитнах надолу по един сипей и стигнах края на буйна гора на дъното на долина. Не знаех къде се намирам, но имаше корени и дървесни кори, които ставаха за ядене, а от глетчерите се спускаха малки поточета, чиято студена вода разхлаждаше болезнено сухата ми уста. Най-накрая, вече на прага на пълното изтощение, видях най-необикновената гледка, която някога се беше изправяла пред мен - дори по-шокираща от самия цар на Шангри Ла или ужасната клетка, която трябваше да стане негова погребална клада. Намирах се на високо, оголено от вятъра плато, но в далечината виждах нещо, за което в своето изтощение и лудост си помислих, че е бостанско плашило. Висока фигура, тънка като пръчка, застинала в пълна неподвижност, сякаш неуссщаща студ и горещина. Приближих се и помахах с ръка. Нямаше отговор. Стигнах при човека - монах, самотен отшелник, напълно луд. Само Бог знаеше какво прави тук, на километри от всичко. Монахът стоеше на един крак в позата на жерав, ръцете молитвено събрани, десният крак изпънат, а левият свит и опрян в слабините. Направо не можех да повярвам на очите си. Долепих се до лицето му и се опитах да привлека вниманието му. Може би имаше малко храна и вода и би могъл да ми каже къде се намирам. Нищо не можах да получа от него! Нищичко! Молих се, крещях и накрая се разплаках в краката му, но той нито веднъж не ми отговори. Просто продължаваше тъжно да мърмори молитви под нос. Вероятно беше тук от дни или седмици - не можех да определя. Не носеше със себе си и троха хляб, нито зрънце цампа, дори бутилка с вода нямаше. Нищичко освен дрипите, с които беше облечен.