Ветровете на Нептун
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #5
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ветровете на Нептун». Краткое содержание книги:
- Също неразбиваема.
Жозет упорито поклати глава.
- Знам, Жозет - въздъхна Адамсберг, - че сте се разхождали из фБР. Но вратите на живота не могат да се разбиват като вратите на машините.
- Няма разлика - възрази Жозет.
Адамсберг опъна краката си към огъня и бавно завъртя пръчката във въздуха, като остави топлината на пламъците да премине през обувките му. Невинността на брат му се връщаше към него като бавен бумеранг, заличавайки обичайните му отправни точки, променяйки зрителния му ъгъл, въвеждайки го в забранени зони, където светът сякаш дискретно променяше състава си. Какъв състав - той не знаеше. Това, което знаеше, бе, че в друго време, всъщност до вчера, никога не би разказал историята на Камий, дъ-
358
гцерята на Севера, на някаква си крехка хакерка в си-ньо-златни кецове. Но го направи, от началото до пиянския разговор, проведен с нея предишната вечер.
- Виждате ли? - завърши Адамсберг. - Няма топла връзка.
- Може ли да си взема пръчката? - срамежливо попита Жозет.
Адамсберг й я подаде. Тя тикна върха в жарта и отново я завъртя в треперливи кръгчета.
- Защо търсите връзка, след като сам сте я зазидали?
- Не знам. Сигурно защото оттам идва въздухът, а без въздух има задушаване или взрив. Като Страсбургската катедрала със запушените прозорци.
- Я гледай! - учуди се Жозет и спря да върти пръчката. - Запушили са катедралата? Но защо?
- Не се знае защо - каза Адамсберг с уклончив жест. - Но са го направили. С дракони, миноги, кучета, жаби и една трета от жандарм.
- А, ясно - каза Жозет.
Остави пръчката при дървата и изчезна в кухнята. Върна се с две чаши за порто, които постави с треперещи ръце върху полицата над камината.
- Знаете ли името му? - попита тя, докато наливаше виното и го изливаше покрай чашите.
- Трабелман. Една трета от Трабелман.
- Не, имам предвид детето на Камий.
- О, не попитах. Бях пиян.
- Заповядайте - каза тя, като му подаде портото. -То е ваше.
- Благодаря - каза Адамсберг и пое чашата.
- Не говорех за портото - уточни Жозет.
Очерта още няколко горящи кръгчета, изпи чашата си и подаде пръчката на Адамсберг.
- Ами добре - каза тя. - Оставям ви. Ключалката беше малка, но през нея минава много въздух. Може би прекалено много.
359
LVtl
Докато слушаше квебекския си колега, Данглар бързо си водеше бележки.
- Намери ми го колкото се може по-бързо - отвърна той. - Адамсберг е проследил целия маршрут на съдията. Да, и всичко изглежда доста убедително. Освен убийството на пътеката, което все още не пасва с останалото. Така че постарай се... Не... Оправи се някак... Писмото на Сартона е без стойност, то е въпрос на тълкуване. Обвинението ще го разбие без проблеми. Да... Сигурен съм... Все още може да се измъкне, побързай.
Данглар размени още няколко думи със събеседника си, после затвори. Имаше главозамайващото усещане, че всичко виси на косъм. Че или всичко ще загуби, или всичко ще спечели. Разполагаше с малко време -ис тънък косъм.
360
LVIII
Адамсберг и Брезийон се бяха уговорили да се срещнат в едно дискретно кафене в VII район някъде около средата на следобеда, когато няма много посетители. Комисарят се отправи към кафенето, навел глава под арктическата си ушанка. Предишната вечер беше останал край огъня и рисувал горещи въздушни кръгчета дълго след като Жозет отиде да спи. Струваше му се, че откакто бе прелистил небрежно онзи вестник в Бригадата, бе живял в нестихваща буря върху сал, разтърсван от ветровете на Нептун. Оттогава бяха изминали пет седмици и пет дни. Като съвършен хакер Жозет бе улучила целта и Адамсберг се чудеше как не се бе сетил по-рано. Детето бе заченато в Лисабон и беше негово. Тази изумителна истина поукро-ти вихрушката, но и породи остър ветрец, който тревожно засвистя на близкия хоризонт.
Вие сте един завършен глупак, господин комисар. Задето нищо не сте разбрали. Данглар бе потънал в тъжно и тежко мълчание. Двамата с Камий не обелваха и дума, а той избяга колкото се може по-далеч. Толкова далеч, колкото и Рафаел.
Сега Рафаел можеше да си почине, но той трябваше да продължи да тича. Ключалка след ключалка, бе наредила Жозет, обута с небесните си кецове. Ключалката на пътеката оставаше недостъпна. Но тази на фюлжанс бе на негово разположение. Адамсберг бутна въртящата се врата на луксозното кафене на ъгъла на авеню Боске. Няколко дами пиеха чай, едната от тях с мастика. Забеляза дивизионния комисар, настанен като сив паметник на една скамейка, облечена в червено кадифе, с чаша бира на масата от лъскаво дърво.