Ветровете на Нептун
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #5
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ветровете на Нептун». Краткое содержание книги:
Полът и малкото име. Перспективата да умре, без да узнае, му се стори нелепа и грешна. Бръкна в джоба си, издърпа мобилния си телефон за едното от червените му крачета и се обади на Данглар.
- Нещо ново? - попита капитанът.
- Нищо особено - предпазливо каза Адамсберг. - А иначе знаете ли какво ми се случи? Открих кое е та-тенцето. Не е някой достоен мъж с лакирани обувки.
365
- Така ли? А какъв е?
- Някакъв.
- Радвам се, че сте узнали.
- Именно. Но бих искал да знам преди.
- Преди какво?
- Просто да знам пола и името.
Адамсберг спря, за да регистрира информацията. Нищо не проникваше в паметта му, ако се движеше.
- Благодаря, Данглар. Още нещо. И с водни жаби става, не само с крастави. Експлозията.
Докато се придвижвате към квартала Маре, над Париж се спусна потискаща мъгла. Пред дома си спря и дълго се оглежда. Брезийон бе спазил обещанието си, наблюдението бепге преустановено, пътят от сянката към светлината бе свободен.
Бързо обиколи апартамента си, после написа пет писма - до Рафаел, до семейството си, до Данглар, Камий и Ретанкур. Поддаде се на импулса си и написа няколко думи и на Санкартие. Скри погребалното пакетче в спалнята си, на едно място, известно на Данглар. Да се прочетат след смъртта му. Хапна прав и се зае да подрежда стаите, да прибира разхвърляните дрехи и да унищожава личната си кореспонденция. Тръгваш си победен, каза си, докато оставяше кофата с боклука във фоайето на сградата. Тръгваш си мъртъв.
Всичко изглеждаше на място. Съдията една ли щеше да разбие вратата. Микаел Сартона сигурно му бе извадил ключ. фюлжанс беше предвидлив. И нямаше да се учуди, ако завари комисаря да го чака с оръжие в ръка. Знаеше, че ще е така, както знаеше и че е сам.
Щеше все пак да измине малко време, преди съдията да научи, че се е завърнал. Така че нямаше да дойде преди утре или другиден вечерта. Адамсберг раз-
366
V
читаше на една несигурна подробност - часа. Съдията обичаше символите. Със сигурност щеше да му е приятно да довърши Адамсберг в часа, в който бе ударил брат му преди трийсет години. Между единайсет и полунощ. Така че можеше да се опита да го изненада. Да го атакува право в гордостта му, там, където се смята за неуязвим. Докато идваше насам, Адамсберг бе купил една игра ма-джонг. Разположи една партия на ниската масичка и подреди ръката от оньори на съдията. Добави две цветя, за Ноела и Микаел. Видът на разгаданата тайна щеше може би да накара фюлжанс да произнесе няколко думи, преди да нападне. Което би дало на Адамсберг няколко секунди отсрочка.
367
LX
В неделя вечерта, в двайсет и два и трийсет Адамсберг надяна тежката бронирана жилетка и закачи кобура на пистолета си под мишницата. Запали всички лампи, за да се знае, че е вкъщи, и голямото, скрито в пещерата си насекомо да изпълзи на светло.
В двайсет и три и четвърт превъртането на ключ в ключалката го предупреди за идването на Тризъбеца. Съдията нехайно хлопна вратата. Изцяло в стила му, помисли Адамсберг. фюлжанс се чувстваше като у дома си навсякъде - там, където искаше и когато поискаше. Ще привлека мълниите над главата ти, когато пожелая.
Вдигна оръжието си веднага щом старецът се появи в полезрението му.
- Какво варварско посрещане, младежо - каза фюлжанс със скърцащ старчески глас.
Без да обръща внимание на насоченото срещу него дуло, той свали дългото си палто и го хвърли на един стол. Макар да беше подготвен за срещата, Адамсберг се напрегна при вида на високия старец. Много гю-сбръчкан от последния път, когато се бяха видели, но запазил изправеното си тяло, високомерната осанка, господарските жестове от детството на комисаря. Дълбоките бръчки по лицето още повече подчертаваха демоничната му хубост, на която се възхищаваха жените от селото му.
Съдията седна, кръстоса крака и заразглежда подредената на масата игра.
- Седнете - заповяда той. - Имаме да си кажем няколко думи.
Адамсберг не мръдна от мястото си, само коригира позицията на оръжието си, като едновременно сле-
368
деше погледа и ръцете на съдията, фюлжанс се усмихна и се облегна на стола. Явно се чувстваше съвсем удобно. Усмивката му, която бе съставен елемент на красотата му, имаше една особеност - откриваше зъбите до първия кътник. С времето усмивката се бе разширила и кътникът изглеждаше доста зловещ.
- Не можете да се мерите с мен, младежо, и никога не сте могли. Н знаете ли защо? Защото аз убивам. Докато вие сте само едно дребно човече, дребно ченге. Което едно нищо и никакво несръчно убийство на пътеката превръща в истински парцал. Да, дребно човече.