Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Елин вдиша аромата му, допусна го малко по-надълбоко в себе си.
Дориан и Манон можеше да са къде ли не. Безсмислено бе да ги издирват. Пътищата им или щяха да се пресекат, или това нямаше да се случи. А ако кралят намереше последния ключ и ѝ го донесеше, тя щеше да плати цената, наложена от боговете. Дължеше го на Терасен, на света.
Но ако Дориан решеше той да я плати, да изкове Ключалката... стомахът ѝ се сви на кълбо. Кралят имаше сила. Като нейната, ако не и по-могъща.
Саможертвата обаче трябваше да е нейна. Тя трябваше да пролее кръвта си, за да спаси всички. Оставеше ли я на него...
Можеше. Дори се налагаше. Ераван несъмнено настъпваше към Терасен, а и армията на Майев вещаеше само беди, ето защо трябваше да му го позволи. Вярваше му достатъчно.
Макар че никога нямаше да си го прости.
Дългът беше неин. Неин. Вероятно наказанието за прехвърлянето му на друг щеше да е животът с мисъл като тази. С мисълта за всичко, което бе претърпяла през последните месеци.
Мракът на подземната река я притисна отвсякъде, прегърна я задушаващо.
Различен беше от онзи в желязната кутия. Онзи, който бе открила в себе си.
Място, откъдето едва ли някога щеше да си тръгне.
Силата ѝ започна да се разбужда. Елин преглътна и нарочно не отчете присъствието ѝ.
Не биваше. Още не. Не и докато не се почувстваше готова.
Видяла беше лицето на Роуан, когато му разказа какво я бе подтикнала да стори измамата му с нашийника. Виждаше как я гледат спътниците им, състраданието и страха в очите им. Заради всичко, което бе преживяла, в което се беше превърнала.
Ново тяло. Чуждо, странно тяло, сякаш я бяха изтръгнали от едно и я бяха пъхнали в друго. Не беше като да приемеш друг облик. Още дори не беше понечила да си върне човешкия. Не откриваше смисъл.
Седейки мълчаливо, докато лодката се носеше през подземната тъма, Елин чувстваше тежестта на погледите им. На ужаса им. Чудеха се колко ли е прекършена.
Не се предавай.
Знаеше, че е вярно - че наистина е чула гласа на майка си.
Затова нямаше да се предаде. Нямаше да се пречупи заради изживените кошмари. Заради предстоящите.
Заради приятелите си, за да разсее отчаянието им, страха им, нямаше да се предаде.
Щеше да се бори със зъби и нокти, за да стане отново същата като преди. Да крачи наперено, да се усмихва дяволито и да намигва на света. Щеше да се бори срещу закътаното напрежение в душата си, да го потиска. Щеше да използва пътешествието в мрака, за да сглоби старата Елин парче по парче - поне дотолкова, за да изглежда убедително.
Въпреки че пропуканият мрак вече живееше в нея, въпреки че ѝ беше непосилно да говори, щеше да им покаже онова, което искаха да видят.
Непрекършената Носителка на огъня. Елин Дивия огън.
На целия свят щеше да покаже тази лъжа. Да го накара да повярва в нея.
А може би някой ден и тя самата щеше да ѝ повярва.
37
Минаха дни на почти безмълвно плаване.
Три дни, ако усетът на Роуан и Гавриел не ги лъжеше. Може би Пумата носеше джобен часовник. При всички случаи Елин не я беше грижа.
Прекара дните в размисли за миналото и бъдещето си. Понякога ревът на магията ѝ заглушаваше мислите ѝ. Понякога магията ѝ дремеше. Елин обаче не я удостояваше с внимание.
Продължаваха да плават в мрак. Реката под - тях беше толкова черна, като че неуморните им придружители ги теглеха из кралството на Хелас.
Към края на четвъртия ден в този непрогледен скалист свят Роуан прошушна:
- Навлизаме в територията на могилните твари.
Гавриел се извърна от мястото си на носа.
- Как разбра?
Проснат до него във вълчи облик, Фенрис вирна уши напред.
Не го беше попитала защо остава в тялото си на вълк. Все пак и нея никой не я питаше защо още е в елфическото си тяло. Но вероятно се дължеше на факта, че ако отново се преобразеше в елф, щеше да се чувства длъжен да проговори. Да отговаря на въпроси, които навярно още не беше готов да обсъжда. Или пък можеше просто да закрещи заради онова, което им бяха причинили - и на тях двамата, и на Конал.
Роуан посочи с татуиран пръст някаква хлътнатина в скалната стена. Дълбините ѝ се криеха в сенки, но когато синята светлина на фенера я докосна, по каменния ѝ под заблещука злато. Древно злато.
- Какво е могилна твар? - попита шепнешком Елида.
- Зли, хитри същества - поясни Лоркан, оглеждайки прохода с ръка върху дръжката на меча си. - Ламтят за злато и съкровища и обитават гробници на древни крале и кралици, за да са заобиколени от скъпоценности. Ненавиждат светлината. Да се надяваме, че нашата ще ги държи настрана.