Машина за знамения

Петдесет и седма глава

КАЛАН СКОЧИ И СЕ СЪБУДИ, ЗАДЪХАНА ОТ УЖАС. През главата й пробягаха смътни образи. Към нея се протягаха тъмни лапи с остри нокти. Изневиделица се появиха огромни зъби, които аха да я захапят за лицето.

Не знаеше нито къде се намира, нито какво се случва. Замята се трескаво, заизвива се, започна да се дърпа, за да не я достигне това, което се протягаше към нея, като в същото време се мъчеше да се изтръгне от менгемето на пронизващата я болка.

Седна изправена, като едва си поемаше дъх, и установи, че е в Градината на живота и че е нощ. Нищо не я преследваше, нищо не я гонеше. Цареше тишина.

Беше сънувала кошмар.

В съня й нещо я бе дебнало, нещо черно и изключително опасно, нещо ужасяващо. Беше непреклонно в желанието си да я достигне и се приближаваше неотстъпно. Тя бягаше, опитваше се да избяга. Но не можеше да движи краката си достатъчно бързо. Целият сън й се бе сторил толкова истински.

Но най-сетне се събуди. Вече не сънуваше. Беше се спасила от кошмара и по този начин бе избягала на съществото, което я преследваше. Наложи си да освободи мисълта си, да не се съсредоточава върху съня. Вече бе будна. Вече беше в безопасност.

Но скоро установи, че будното състояние не е избавление. Макар със събуждането си да бе избягала от преследвача си в съня, болката още беше жива. Главата я болеше толкова силно, че бе на ръба да изгуби съзнание. Притисна пръстите си в слепоочията, но веднага след това ръцете й се вкопчиха в корема и се опитаха да притъпят влудяващата болка там.

Докато шиповете на болката се врязваха в главата й, през цялото й тяло премина гореща вълна. Едва се пребори с нарастващия позив за повръщане. Пулсиращата болка в главата я надви, замая я, не й даваше покой. Събра всичките си сили, за да потисне усилващите се приливи на гадене. Не успя.

Докато вътрешностите й започнаха да се свиват конвулсивно, трескаво се измъкна от намачканото одеяло и изпълзя на колене и длани в тревата, далеч от мястото, където бе спала. С усилие на волята се опита да преодолее нарастващото желание да повърне, ала тялото не й се подчини и тя задиша толкова учестено, че стомахът й сякаш щеше да се преобърне. Започна да й прилошава пак и пак, на пристъпи, в синхрон с пулсиращата болка в главата, и при всеки пристъп отвътре й напираше да повърне.

Калан усети нечия длан да я подпира в гърба, а още една отметна косата от челото й.

Между спазмите понечи да си поеме дъх. Беше убедена, че повръща кръв. При всяко остро съкращаване на мускулите убийствената болка й се струваше все по-непоносима. Сякаш нещо я разкъсваше отвътре.

Най-сетне пристъпите започнаха да позатихват. Докато храчеше горчива жлъчка, с облекчение забеляза, че ако не друго, поне няма кръв.

— Майко Изповедник, добре ли си?

Беше Кара. Усещането, че има някого до себе си, й донесе покой. Почувства се по-добре при мисълта, че не е сама.

— Не знам — успя да пророни.

Изведнъж при тях се озова и Ричард.

— Какво става?

През цялото й тяло преминаваха разтърсващи вълни. В промеждутъците, накъсвани от задъханото й дишане, едва успя да пророни:

— Зле съм.

— Чух те да крещиш чак от долу, при машината — каза Ричард, като се опитваше да я успокои с длан, опряна в гърба й.

Тя сграбчи стиска трева и я изтръгна рязко, отри устата си с нея, после я захвърли и повтори всичко отначало. Не беше осъзнала, че е крещяла насън. Пристъпите на прилошаване се бяха поуспокоили и най-после успя да си поеме дъх. Но главата й продължаваше да пулсира.

— Сънувах кошмар и сигурно съм изпищяла насън и съм се събудила.

Той притисна длан о челото й.

— Кожата ти е леденостудена, плувнала си в пот.

Калан не можеше да спре да трепери.

— Ужасно ми е студено.