Отдел Убийства: Главният заподозрян

— Скъпа, надничала ли си скоро в пощенската кутия?

— Не съм. Нали не сме абонирани за нищо, а не ни пишат писма. Сега хората все повече общуват по телефона. Защо?

— А, нищо. Ако беше поглеждала поне веднъж седмично, щеше да разбереш, че телефонният ти номер от утре се променя. Изпратили са ти съобщение от пощенския клон, което се е търкаляло близо десет дни. Добре, че се сетих да погледна.

— Как ще се промени? — смути се Настя. — Защо?

— Сменят АТЦ-то. Сега из цяла Москва е така. Предупредили са те своевременно, съобщили са ти новия номер, за да го дадеш предварително на всички. Грижат се за хората, а теб те мързи да погледнеш в кутията. Ама не може така, Ася. Добре щяхме да се подредим, ако чакахме утре важни разговори. Между другото, днес телефонът е изключен.

— Изключен ли? — Тя се изплаши. — Но на мен трябва да ми звъннат…

— Аха. И на кого се каниш да обясниш? Ако беше получила навреме съобщението, щеше да знаеш предварително. Хората специално са посочили, че ще изключат днес телефона, а утре ще го включат с нов номер. Щом носиш ключа в себе си, поне през ден отваряй кутията.

Тя разбра, че мъжът й се сърди. Явно и той е очаквал днес някакви разговори.

— Между другото — сети се тя, — как намери съобщението? Нали нямаш ключ.

— А между другото — имитира я той, — ключалката на кутията е счупена. Чудно, че още не знаеш.

— Е, Льошик, не се сърди де — каза примирително Настя. — Нали знаеш, че жена ти е заплес.

— Каква полза да ти се сърдя — избоботи Алексей. — Дай ми ключа, утре ще поправя ключалката и ще следя пощата. Пишман домакиня.

Докато вечеряха, Настя прехвърляше в ума си на кого трябва да даде още утре сутринта новия телефонен номер. Родителите, брат й, сътрудниците от отдела, да не забрави да съобщи в дежурната част, всичко се случва. На кого още? Няма приятелки, единственият й близък приятел от петнайсетгодишна бе Льошик. Да, да не забрави следователя Олшански, той също честичко й звъни вкъщи, когато работят заедно…

Мисълта й се прехвърли на друго. Излиза, че освен на майка си, пастрока и брат си си няма никого, на когото да остави телефона си? Службата не влиза в сметката. А от живота… Може би животът й не е устроен правилно? Нали не е нормално, когато една трийсет и пет годишна жена няма нито един близък човек, който да не й е роднина.

— Льошик, направи ли списък на кого да съобщим веднага новия номер?

— Естествено — отвърна мъжът й, който вече престана да й се сърди поради пълната безсмисленост на занятието.