Господарят на дъжда [bg]

— Чакай — нареди на китаеца.

Бяха спрели на отсрещния тротоар под прикритието на голямо дърво. Фийлд се приближи до стената и нахлупи шапката си. Погледна червената врата над главното стълбище. Дали някой наблюдаваше улицата? Извади пакет цигари и с треперещи пръсти взе една. Запали я, дръпна веднъж и я захвърли с отвращение в канавката. Отново огледа вратата и прозорците.

Представи си как белият халат се свлича от раменете й и пада около краката й. Как смъква бельото си и се приближава до леглото. Как Лу прокарва пръсти по гладката, топла кожа на стегнатия й корем.

Представи си я под туловището му, скована и със стиснати от погнуса устни… А може би изпитваше истинско удоволствие?

Запали нова цигара и въпреки отвращението си продължи да пуши.

Вратата се отвори и Наташа слезе по стълбите. Излезе на улицата. Вървеше с наведена глава и лицето й не се виждаше. Той се приближи бързо, кръвта нахлу в главата му. Хвана я грубо и я завлече до пресечката.

— Качвай се.

Тя се опита да се съпротивлява.

— Качвай се. — Обърна се към собственика на рикшата. — Улица „Фучоу“. Бързо.

— Ще ни види — промълви тя, когато тръгнаха.

Наташа гледаше втренчено гърба на китаеца, изражението й бе хладно и непроницаемо. Не проговори, докато не отвори вратата на апартамента си.

— Моля те, върви си — каза, когато влезе.

— Какво стана.

— Моля те, върви си.

— Какво стана?

Лицето й се разкриви от мъка и той я прегърна. Вдигна я и я занесе при креслото до прозореца. Притисна я силно до себе си и тя облегна глава на рамото му, косата й се разпиля по лицето му.

Тя се опита да го отблъсне:

— Не. Не.

— Какво стана?

— Той знае.

Фийлд се изправи.

— Какво знае?

— Знае. — Затрепери силно. — Имаше промяна.

— Каква промяна?

— В очите му. Беше по-малко… погледът му не беше толкова премрежен от наркотика и ме остави да стоя по-дълго време, просто ме гледаше.

— Каза ли нещо?

— Обикновено почти не ми обръща внимание… просто е дрогиран и…

— Колко те държа?

— Около час, не знам. Не ми каза да си вървя… просто не можех да стоя повече, затова си взех дрехите и си тръгнах, и…

— Просто те е гледал?

Тя не отговори.

— Не каза ли нещо?

Тя бавно вдигна глава.

— Попита ме… дали обичам да нося дълги чорапи. Защо не нося.

— Ти какво му каза?

— Обещах му следващия път да си обуя.

— Не те ли докосна?

Наташа сведе очи.

— Докосна ли те?

— Не е твоя работа.

— Опипал те е!

— В стаята, където се обличам, имаше една делова книга. — Тя вдигна поглед. — Една ракла беше отворена и книгата бе най-отгоре.

— Погледна ли я?