Господарят на дъжда [bg]

— Аз няма да свърша така, Ричард. Няма да се предам и да умра.

— Лена е готвила бягство.

Наташа въздъхна:

— През последните няколко седмици тя си бе възвърнала нещо от предишната Лена. Малко. Трудно е да ти го обясня, защото толкова много неща… за толкова много неща не можехме да разговаряме. Миналото… ти си мислиш, че ни свързва, но не е така. Струва ни се черно, разбираш ли. Черно. Загубата… Толкова е ужасно, а настоящето — толкова позорно, че не можехме да говорим за това. С други, които са от Москва или от другаде, понякога обсъждаме миналото, разговаряме за революцията. Но не и с Лена, защото бяхме толкова близки.

— Защото няма как да избягате?

— Да, но Лена вярваше и…

— Мислиш ли, че е било грешка?

Наташа не отговори. Гледаше втренчено през прозореца.

— Баща ти в Русия ли почина?

За момент на лицето й се изписа несигурност. Тя като че ли се опитваше да си спомни каква лъжа му е казала преди. Фийлд съжали, че е попитал.

— На кораба.

— В морето ли го погреба?

— Не, в Харбин.

На Фийлд му се прииска да я попита дали е ходила след това на гроба му, но реши да не засяга тази тема.

— Ти си добър слушател — отбеляза тя. — Малко мъже умеят да изслушват. Странна работа. При други обстоятелства можехме да сме равностойни. Сега, ако ме заведеш в дома на някой член на твоя клуб, ще ме изгонят позорно.

— Не членувам в никакъв.

— Не, но…

— Освен това никога не бих могъл да се меря с теб. Надали един продавач на конфекция може да се сравнява с руски царски офицер.

— Казах ти, Ричард, бедността не е порок.

— Порок е, ако пропилееш живота си в стремеж да забогатееш. — Той поклати глава. — Баща ми бе толкова затънал в дългове, че единственият начин да се измъкне беше, като си пръсне мозъка.

— Ти обаче му се възхищаваше.

— Не.

— Но си го обичал…

— Мразех го. Ненавиждах го заради онова, което причиняваше на майка ми, на нас и на себе си.