Последните дни на Кондора [bg]

— Вече си тук — каза тя на мъжа, изправил се зад нея.

Не го погледна. Остави го да стои там, сякаш нямаше значение, сякаш беше добре.

Кондора плъзна пръсти по гърба на високия черен кожен стол, на който тя седеше пред извитото си бюро с тъчскрийн повърхност, каквото гражданите, платили за него, щяха да видят чак след години. Усети как кожата поддава под драскащите му пръсти, зачуди се дали тя усеща натиска им по гърба си, как мачкат плътта й около лентата на сутиена. Ако носеше сутиен.

После премина от страната на сърцето й.

Тя вдигна поглед — сини очи и блага приканваща усмивка.

Видя го да разглежда техническото чудо на бюрото й.

Знаеше, че той говори за тъчскрийна, благодарение на който беше толкова лесно да пазиш света, че и шестокласник би се справил.

— Май винаги сме изостанали с един ъпгрейд.

— Представи си как се чувствам аз — каза тя.

И той си представи.

— В края на краищата — рече тя, — аз съм тук малко по-дълго от теб.

Извърна слабото си клиновидно лице към мъжа, приведен над бюрото й. Бавно — съвсем бавно — вдигна лявата си ръка, за да отметне кичура червена коса, паднал над небесните й очи.

— По-интересно е да си по-възрастен — каза. — Радвам се, че никога не си имал против.

Той вдигна ръката си без пистолета. Обърна дланта към наклонения екран на десктопа.

— Така ли? — попита.

Усети енергията чи в промяната й още докато екранът пред дясната му длан светна от човешката топлина. Напрежението рукна от нея, когато тя проточи врат, за да вижда по-ясно над ръката му, която си бе припомнила как да удари плътта й.

Кондора нанесе карате удар в гърлото й.

Червената й глава отскочи от облегалката на черния кожен стол.

Сграбчи главата и брадичката й и рязко завърти!

Той чу как вратът й се прекърши и я пусна, пусна я, отдръпна се олюлявайки се от стола.

Беше го сторил. Не беше възложил на друг. Не го направи, защото е част от някаква програма. Беше проявил почтената човечност, смелостта да направи този избор.

Онова, което е най-ефективно.

Кой друг, ако не ти.

Кондора залитна заднишком. Удари се в стената, пистолетът му издрънча. Левият му крак блъсна нещо, което затрептя — двайсетлитровата туба с бензин.

Бяха из цялата къща. Докарани тук с колата, паркирана отпред, от някой боец, от някой безименен амбициозен герой. Онова, което беше останало от мъртвите динозаври, сега чакаше във военновременни туби и съвършено нови червени пластмасови съдове да бъде изплискано, излято и катурнато върху тази сплав от най-умните прояви, на които сме способни.

В съзнанието му — тътнещо кълбо от оранжеви пламъци и черен пушек.