Последните дни на Кондора [bg]

Нож за писма на бюро, на което няма нито една хартийка.

Косата й приличаше на ръждива стомана, осеяна със сребристи нишки и извита от двете страни на лицето й, но… често беше разрошена, за разлика от днес, когато беше сресана и червена. Кожата й беше бледа. Тъмносинята дреха, с която беше облечена, беше по-скоро делова рокля, отворена на шията, вталена, с удобна пола, която знаеше как да я обгръща и да се повдига над коляното, за да излага на показ краката й в черни чорапи. От откритата арка на стаята, където Кондора стоеше, насочил пистолета си към нея, той не виждаше дали тя все още има лунички, обаче времето никога не би допуснало тя да изгуби бръчиците от смях по лицето си, високите скули, ясно очертаната челюст, пламтящите сини очи. Усмивката й представляваше прясно разрязана цепка от среднощно алено.

Беше се издокарала за случая.

За теб.

Всяка велика стратегия започва с отвличане на вниманието.

Гласът й прозвуча като силен тенор.

Можеше да станеш рокзвезда, беше й казал веднъж. А тя се беше усмихнала.

Тук и сега думите, изречени от усмивката й, гласяха:

— Винаги си искал голям пистолет.

— Получих каквото искам.

— Дано да е достатъчно.

Нищо върху бюрото й, освен камата на поне петнайсет сантиметра от ръката й. Огледа стаята, стените — лавици, книги, изложени като антики, артефакти или пък бяха сувенири, най-вероятно и двете, а оръжие… Не се виждаха оръжия.

Тубите с бензин покрай стената от онези призрачни сини прозорци.

— Значи така изглеждаш на стари години. Мислех, че ще си имаш коса — каза тя.

— Някои неща трябва да си отидат.

— Някои неща се връщат.

Завъртя се наляво, завъртя се надясно, описа пълен кръг и светът се завъртя покрай дулото му, после той отново го насочи към нея. Тя не беше помръднала. Гледаше право в него.

— Сами сме, хлапе.

— Вече никой не е хлапе.

— Сега да не ми се правиш на отговорен? На зрял човек? На… разумен човек?

— Повече, отколкото бях преди.

— Това ще бъде ли проблем?

— Ти така смяташ — отговори Кондора. — Затова се опита да ме убиеш.

— Бъди честен — операцията целеше да те настани някъде, където ще си в безопасност, където ще се грижат за теб и няма да си изложен на стрес. Убийствата започнаха чак след като ти прецака програмата. Пък и признай си откровено — продължи тя, — ти никога ли не си допускал грешка?

Кондора се взираше в нея.

Свали пистолета, вече не я държеше на прицел.

Прибра го в кобура.

Усети как сърцето му блъска в гърдите.

— Не си дошъл, за да ме убиеш — каза тя.

— Не съм дошъл и за да умра.

— Защо дойде?

Той си пое глътка въздух, после още една и едва тогава отговори: