Край Рио де ла Плата

— Нека само дойде заедно с жена си! — каза монахът. — Ние не се боим и от двамата. Но все пак си прав. Не е необходимо да приказваме прекалено високо. Седни! Трябва да те попитам нещо.

Индианецът се подчини без особено желание. Той каза:

— Брат Иларио, не е ли по-добре да седнем на друго място? Тук лесно може да се появи ягуарът.

Явно искаше да ни отдалечи оттук, за да не попаднем в ръцете на кавалеристите, но и не желаеше да ни издаде присъствието им.

— Не, оставаме тук — заяви монахът.

— Но аз знам друго, много по-хубаво място!

— Това напълно ни харесва. Откъде идваш?

— От лов.

— Не ми се вярва. Та ти нямаш никаква плячка. Май че за пръв път в живота си ще се върнеш вкъщи с празни ръце.

— Оставих я отсреща, когато реших да стрелям по маймуните, за които ви взех.

— Аха! Но тогава сигурно си излязъл от колибата си доста късно, понеже Дая…

Добрият брат Иларио можеше да е превъзходен монах, ала като юрист, като съдия-следовател, не струваше и пет пари — поне в този случай. Прекалено вярваше на индианеца. Наистина, бях убеден, че Педро Айнас не ни мислеше злото, но понеже не желаеше да издаде враговете ни, се опитваше да ни заблуди. Може би това щеше да му се удаде, що се отнася до монаха и другите, защото този благочестив човек направо му подсказваше отговорите, или по-скоро му задаваше такива въпроси, от които Педро лесно можеше да разбере откъде духа вятърът. На този хитрец трябваше да му излезе по друг начин. Ето защо хванах ръката на монаха, преди още да се беше доизказал, и рекох:

— Позволете ми да се намеся! Без такива въпроси. По-добре ме оставете аз да разговарям с него!

— С голямо удоволствие! Аз ще слушам.

— Не. Нека брат Иларио говори с мен, а не чужденецът! — обади се индианецът, като ми хвърли боязлив поглед.

Той седеше така, че луната осветяваше лицето му. То не бе така мръсно, като лицето на жена му, а не беше и толкова отблъскващо. Изобщо по външен вид съвсем не можеше да се сравни с Дая. Той не бе висок, ала имаше широки плещи и яко телосложение. Като противник никак не биваше да се подценява. Мускулестото му тяло бе облечено в дрехи от калико. Въпреки че местностите гъмжаха от змии, Педро ходеше бос. Беше и гологлав. Косата му бе късо подстригана. Въоръжението му се състоеше от нож, цевта за издухване на отровни стрели и една малка издълбана кратунка, която бе преметнал на връв през рамо. В кратунката бяха поставени стрелите. Той не желаеше аз да го разпитвам, защото от мен се боеше повече, отколкото от монаха. За мен това бе доказателство, че е разговарял за нас с кавалеристите и че може би специално е станало дума за мен. Навярно ме бяха описали като човек, от когото трябва най-много да се пази.

— Педро Айнас, нима имате нечиста съвест, та се страхувате от нас, другите? — попитах го аз.

— Не — отвърна ми той. — Ако имах нечиста съвест, щях да се боя най-много от брат Иларио.