Край Рио де ла Плата
- Автор: Май Карл
- Серия: el sendador #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Край Рио де ла Плата». Краткое содержание книги:
«Край Рио де ла Плата» принадлежи към издание в две части. Втората част е «През Кордилерите» (Band 13).
— Можеш ли да ни заведеш дотам?
— Много лесно.
— Тогава още сега ще ни покажеш пътя до полуострова, ала толкова безшумно, че никой да не ни усети.
— Първо Дая ще отиде сама да провери дали няма и други хора.
— Добре! Ами ако завариш там мъжа си?
— Не бива ли да ме вижда, сеньор?
— Не.
— Тогава ще се промъкна съвсем потайно.
— Точно това искам от теб. Я погледни! Ако си свършиш добре работата, ще ти подаря и ей това копче.
Той извади от джоба си още едно месингово копче. Индианката възкликна от възхищение и каза:
— Дая ще получи копчето. Тя тръгва. Никой няма да я чуе или види, дори и Педро.
Безшумно като прилеп тя чевръсто се шмугна през вратата и изчезна в тъмната нощ. Монахът спусна тръстиковата рогозка, която закриваше входа.
— Вашата Дая не ми изглежда особено благонадеждна — обадих аз.
— Напротив, стига само да не се иска от нея, което не е по силите на нейния интелект. Тя е едно недоразвито, изоставено човешко същество, нещо между жена и дива котка. Сред тези блата тя си е у дома и аз съм убеден, че мъжът й няма да я забележи дори и ако се промъкне съвсем близо до него. Индианката притежава сръчността, ловкостта и пъргавината на дивите животни.
— Горя от нетърпение да разбера дали онези типове са вече на полуострова!
— Естествено, че са там, понеже споменатият от Дая мъж е бил несъмнено някой от тях.
— Не е изключено да е бил и някакъв друг човек.
— Не ми се вярва, тъй като е носил копие. А копия имат само индианците и кавалеристите. Но нека изчакаме!
Ние осмината стояхме в малката тясна колиба, без да вдигаме шум. Опитах се да намеря нещо по-интересно наоколо, ала усилията ми останаха напразни. След около петнайсетина минути индианката се върна. Тя спусна рогозката зад гърба си и каза:
— Брат Иларио, къде е копчето ми?
— Много бързаш. Първо трябва да го заслужиш. Какво видя?
— Нищо.
— Дая, сигурно си се заблудила!
— Дая никога не се заблуждава. Очите й виждат и през нощта.
— Или може би ни лъжеш?
— Дая не лъже светия човек, понеже той е добър.
— Да не искаш да ни предадеш?
— Няма да го направя, защото ще ми дадеш копче.
— Е добре, ще ти повярвам. Ето ти копчето! Но сега трябва да ни заведеш до полуострова.
Тя кимна в знак на съгласие и побърза да пришие и това копче на дрехата си.
— Ала съвсем тайно! — продължи монахът. — Никой не бива да ни чуе.
— Няма да стане.
— Защо?
— Защото имаш коне.
— Ще ги оставим тук.
— Ами ако някой дойде насам?
— Тогава ще ги открият.
— Да ги скрие ли Дая?
— Има ли наоколо такова място, където никой не ще може да ги намери?
— Да. Наблизо е.
— Тогава да ги отведем там.
— Не става. Натам могат да вървят заедно само един човек и един кон. Ако са няколко, ще паднат в блатото и ще загинат.
— В такъв случай води ме ти! Ще преведа конете сам.
— Не, няма да успееш, понеже не знаеш пътя. Дая ще се справи самичка, стига да й дадеш още едно копче.
— Слушай, Дая, ставаш нахална!
Тя го погледна в очите с такова изражение, сякаш бе съвсем сигурна, че желанието й ще бъде изпълнено и като се изкиска, каза:
— Дая обича копчетата.
— Това го знам и понеже обичам Дая, ще й дам и трето копче, ала едва след като получим конете обратно. Ще трябва да ги пазиш.
— Дая много ще внимава за тях. А сега ще ги отведе.
Тя отново излезе. Изявих желание да я придружа.
— Защо? — попита ме монахът.
— Имам важни за мен неща в кобурите на седлото си.
— Те са в пълна безопасност.
— Но нали сам ми казахте, че вашите индианци са страшно безочливи крадци?
— Мен никой от тях няма да ме обере. А понеже вие сте с мен, и вашите вещи са в пълна безопасност.
— Да се надяваме!
— Давам ви думата си! Дая ще предпочете едно от тези копчета пред всичките ви вещи.
Доловихме глух конски тропот по меката почва. Този шум се повтори толкова пъти, колкото бяха конете, понеже индианката ги отвеждаше в скривалището един по един. После тя дойде да вземе и нас. Не минахме по същия път, по който бяхме пристигнали, а се насочихме право към реката. Пътеката се виеше на зиг-заг между блатата. Може би дори и през деня нямаше да успеем сами да я намерим. Тъй като все пак нямах пълно доверие на индианката, аз вървях по петите й с готов за стрелба револвер в ръка. Не че щях да стрелям по това клето, достойно за съжаление, кажи-речи невменяемо човешко същество, но щях да посрещна с куршум всеки, който се изпречеше на пътя ни с враждебни намерения. Но нищо подобно не се случи.