Край Рио де ла Плата

— Да. Вече знае, че е стрелял по добър приятел. Всички негови познати, които от време на време го посещават, познават това изсвирване. Когато не го заварят у дома, го повикват по този начин.

— Значи мислите, че сега ще се появи?

— Съвсем сигурно. Несъмнено доста ще се изплаши, че за малко не е изпратил на оня свят един приятел.

— Къде ли се е скрил? — попита естансиерото.

— Естествено отсреща на онази страна, откъм която убежището ни е открито. Оттам то се осветява от лунните лъчи и той е могъл да ни види. Я чуйте!

Отвъд блатото се разнесе съвсем същото изсвирване, но явно нарочно то бе толкова тихо, че да не се чуе надалеч.

— Това индианецът ли е? — попитах монаха.

— Да.

— Отговорете му, ала също тъй тихо! Онези хвърлячи на бола са наблизо.

— Как разбрахте?

— Ами именно по това, че изсвири така тихо. По сигнала ви Педро е познал, че сте му приятел и не иска да им издаде присъствието ви.

— Възможно е да сте прав.

— Когато му отговаряте, се изправете, за да може да ви види!

Монахът се надигна от земята и приглушено даде сигнала. Незабавно забелязахме как отсреща между дърветата се появи човешки силует. Той ни махна с ръка и изчезна. Разстоянието бе около петдесетина крачки. Значи толкова отдалеч този човек ме беше улучил със стрелата си!

— Сега ще дойде — обади се брат Иларио. — До този момент не го бях смятал за убиец. Дали е действал по собствена подбуда, или е изпълнявал чуждо поръчение? И в двата случая вината му е еднакво голяма. Нека само дойде!

Тъй като блатото беше между нас и индианеца, то ако Педро искаше да ни навести, трябваше да го заобиколи. Въпреки това съвсем скоро го видяхме да се приближава от другата страна. Изглеждаше доста унил и поведението му издаваше, че се чувства виновен.

— Педро, какво те прихваща да стреляш по нас! — посрещна го монахът, когато той се изправи пред нас. Индианецът изплашено отговори:

— Вие ли сте, брат Иларио, самият вие?! Стрелата ми улучи ли някого?

— Да.

— Господи! Тогава човекът е загубен!

— За щастие не е. Стрелата е ударила този сеньор в гърдите, но не е успяла да прониже кожената му дреха.

— Кожената…? А-а! О! Значи…

Той млъкна.

— Продължавай! Какво искаше да кажеш? — попита монахът.

— Нищо, съвсем нищо, само съм страшно много изплашен.

Но аз добре знаех какво искаше да каже. Фактът, че имам кожена дреха, беше предизвикал неговите възклицания и накрая го бе накарал да прекъсне мисълта си. Следователно той несъмнено беше чувал за кожените ми дрехи, които правеха такова голямо впечатление в тази страна. Можеше да го е научил единствено от кавалеристите. Значи те се намираха нейде наблизо. Ала монахът се остави да го заблудят и каза: