Край Рио де ла Плата

— Не. Ние сами ще дойдем, след като се развидели.

— Какво ще правите тук?

— Ще научиш по-късно.

— А Педро бива ли да узнае, че сте тук?

— Да, Дая. Но му го кажи така, че само той да чуе.

— Ами той сигурно ще е сам, защото наблизо няма други хора.

Тя бързо изчезна и ние бяхме предоставени сами на себе си.

— Е, сеньор, щяхте да ни предложите някакъв план — обърна се към мен естансиерото. — Вече сме при полуострова. Какво ще правим?

— Ще чакаме, докато дойдат — отговорих аз, — при условие, че наистина все още не са тук.

— Но нали Дая го потвърди!

— Нямам й доверие.

— Не сте справедлив към нея — каза монахът. — Познавам я. Кажи-речи всички индианци проявяват коварство и хитрост, когато става дума да измамят някой бял. Но тази жена никога няма да излъже нито мен, нито спътниците ми.

— Въпреки това предпочитам да се осланям сам на себе си. Ще претърся полуострова. Чакайте ме тук! Ще оставя пушката си при вас. Иначе ще ми пречи.

Ако очакваните от нас хора бяха вече тук, щях да си имам работа с хвърлячи на бола, но не и с апачи или сиуси, така че нямаше защо чак толкова да се старая да се прикривам, още повече, че беше съвсем тъмно. Отдалечих се, като вървях изправен. Най-напред се опитах да се запозная с очертанията на полуострова. Той беше тесен и не се врязваше много навътре в реката.

Защо ли му бяха дали името Полуостров на крокодила? Сигурно на него нямаше да се намери нито едно от тези животни, понеже бреговете му бяха високи, а крокодилите не се катерят. Дърветата по него растяха доста нагъсто и аз започнах да прибягвам от дърво на дърво. Очите ми бяха свикнали с тъмнината. Несъмнено щях да забележа кавалеристите, ако действително бяха тук, ала тях просто ги нямаше.

След като съобщих на спътниците си резултата от моето разузнаване, монахът се обади:

— Сега ще признаете, че Дая не ни е излъгала.

— Все още се съмнявам. Кавалеристите трябва да са тук. И освен това си мисля, че заедно с тях са и конете им, и че мястото, където се намират, непременно трябва да е подходящо за преминаване на реката.

— Споделям мнението ви. Те всеки миг трябва да са готови да се прехвърлят на другия бряг. Но това място съвсем не ми се вижда подходящо за подобна цел.

— А тук и няма как да оставят конете си. Наистина се чувствам съвсем объркан.

— Нека изчакаме, докато изгрее луната! След половин час тя ще се появи и тогава ще можем да се ориентираме по-лесно.

Насядахме между тръстиката доколкото ни бе възможно по-удобно и зачакахме. Нищо, абсолютно нищо не се помръдваше около нас и само от време на време долавяхме плясъка на водата в речния бряг. Наближаваше решителният миг, а в подобно положение човек предпочита да се затвори в себе си.

Измина четвърт час, а после и още толкова. Луната изгря, ала не видяхме нищо ново. Светлината й посребри водната повърхност и в реката сякаш потече разтопен метал. Вече можехме ясно да огледаме близката околност.

Когато хвърлихме поглед отвъд заливчето, забелязахме, че течението на реката се стесняваше от отделни островчета. Без съмнение това място не бе подходящо за прехвърлянето й, понеже водата между островите течеше с удвоена бързина, на която конете едва ли можеха да устоят. Точно пред нас блестеше сребристата повърхност на залива, наляво беше полуострова, а отдясно брегът леко се вдаваше навътре в реката. Ние седяхме сред тръстиката, зад която от влажната почва, езерцата и опасните блата се издигаше гората.