Целувката на черната вдовица
- Автор: Фийдър Джейн
- Серия: kiss #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на черната вдовица». Краткое содержание книги:
— А пък аз имам повече драскотини и белези от зъби, отколкото съм получавал на бойното поле.
Гуинивър се протегна и се огледа. На бедрото й имаше голямо червено петно, на лявото рамо се виждаше още едно по-малко.
— Никога не бях помисляла, че любовта може да бъде толкова дива. — Тя наля вода от каната в легена на тоалетната масичка и натопи в нея крайчето на чиста кърпа.
Хю я наблюдаваше скритом как изстиска кърпата и изтри цялото си тяло, като започна от шията, мина през натежалите си гърди, като ги вдигна лениво една след друга, а накрая се изми между бедрата, вдигайки единия крак, после другия.
Даже да беше забелязала, че той я гледа, Гуинивър не реагира. Хареса му, че тя се чувстваше добре в кожата си, независимо от няколкото дребни несъвършенства, които явно не я тревожеха. Очевидно суетността й беше чужда. Тя беше, каквато беше. Когато се наведе, дългата коса се разпиля по раменете и гърдите й. Тялото й беше толкова гъвкаво и силно, че сърцето му отново заби ускорено. Искаше му се да я гледа вечно. Сега беше негова. И без съмнение не беше достигала тези върхове на страстта никога, дори с Тимъти Хадлоу… както и той със Сара. Любенето с жена му беше приятно, учтиво, меко. Сара беше като хладно горско поточе, липсваше й огън. Нищо общо с Гуинивър, която беше като вулкан или бушуващ водопад, или пък внезапна лятна буря със светкавици и гръмотевици. Когато бяха заедно, той откриваше тези качества и у себе си.
Излязоха от къщата, без да срещнат жива душа. Гуинивър разбра, че вътре имаше хора, чу гласове от кухнята в задната част, но както на влизане не беше излязъл никой да ги посрещне, така не срещнаха никого и на излизане. Това тайно любовно гнездо беше много по-подходящо за незаконна любов, отколкото за консумирането на един брак, сключен в присъствието на краля в Хамптън Корт. При тази мисъл Гуинивър едва не избухна в смях.
По обратния път към Блек Фриарс двамата почти не разговаряха. Вече не бяха в лодката на музикантите, а в специално предоставената им от кралицата лодка, с която превозваха придворни от по-нисък ранг. Лодката беше малка, но разполагаше с кабина, която предлагаше защита от излезлия в късния следобед вятър, който шибаше безмилостно сивите води и носеше със себе си лек дъжд.
Гуинивър се топлеше на мангала и се наслаждаваше на радостното облекчение, което беше заменило отчаянието и безнадеждността. През последните месеци беше живяла в отчаяние и сега й беше трудно да си представи живота си без него. Вече нищо не заплашваше дъщерите й и нейния живот. Бе загубила независимостта си, но притежаваше любовта на Хю. Вече не се съмняваше, че той я обича. А когато успееше да прогони остатъците от враждебността си, чувството, че той бе причината за всичките й нещастия, тя усещаше, че отговаря на любовта му. Нали времето лекуваше всички рани. А и за какво й беше независимост, ако можеше да живее с Хю в любов, разбирателство и взаимно уважение.
Тя щеше да се погрижи бракът им да бъде наистина добър.
— Какви дълбоки и сериозни мисли — проговори Хю, който седеше до нея, и я помилва по бузата.
Тя кимна мълчаливо и той не настоя за обяснение.
Когато лодката най-сетне стигна до водната стълба на Блек Фриарс, беше почти тъмно. Тъй като вече валеше силен дъжд, Гуинивър вдигна качулката на наметката си и нетърпеливо зачака Хю да даде на лодкарите полагащия им се бакшиш. Той беше щедър, както подобава на младоженец.
— Да вървим, бързо! — Той я прегърна и двамата забързаха по мокрите улички към портите на дома му. Хората се бяха скрили на сухо под стрехите и гледаха сърдито дъжда. Никой не забеляза как един мъж се измъкна от сянката на ниска къща и хукна след тях със скрит в ръкава нож.
Тъкмо бяха стигнали края на тясната уличка, когато Хю се обърна рязко. Инстинктът му за опасност беше толкова силен, че още със завъртането си извади сабята си и изблъска Гуинивър настрана така рязко, че тя се удари в стената на близката къща.
Забулената фигура се нахвърли върху Хю. Ножът на непознатия блесна за миг в мокрия мрак. Сабята на Хю улучи нападателя в ръката и тя увисна безпомощно. Той изпищя и изпусна ножа в калта. От раната рукна кръв.
Вцепенена от случващото се, Гуинивър не посмя да извика, макар че устата й беше широко отворена.
Хю се изправи заплашително над мъжа, който бе паднал в собствената си кръв. Градът беше пълен с крадци, които се надяваха на лесна плячка. Нападенията в тесни улички като тази бяха всекидневие. Той се наведе, вдигна ножа и го изтри в палтото на мъжа, после го прибра в джоба си.
— Копеле! — изсъска той и се изправи. — Да пукне дано!
Гуинивър се отдели от стената. Ръцете й трепереха неудържимо.