Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Там има повече място, отколкото тук вътре — поясни той. — Хайде, момчета, да се поразходим надолу по улицата и да понапълним коремите.
11
Дори и залезът не можеше да подобри много изгледа от верандата на Бар Кей. Сградата беше Г-образна и верандата беше построена откъм късата страна. На нея бяха оставени точен брой столове: две тръстикови люлеещи се кресна и дървена пейка, към която беше прикована нестабилна облегалка.
Тази вечер Алан седеше в едно от креслата, а Кътбърт се беше наместил на пейчицата, която явно предпочиташе. На перилото, втренчен в сплесканата пръст пред вратата и към изгорените останки на къщата на Гарбьр, стоеше наблюдателят.
Алан беше уморен до смърт и въпреки че и двамата се бяха изкъпали в потока близо до западния край на имението, все още усещаше миризма на риба и водорасли. Бяха прекарали деня в броене на мрежи. Нямаше нищо против тежката работа, дори и ако беше монотонна, но възразяваше срещу безполезния труд. Какъвто беше точно този. Хамбри се делеше на две части — рибари и коневъди. Сред рибарите за тях нямаше нищо и след като прекараха три седмици с тях, и тримата го знаеха вече. Отговорите им бяха там на Ската, а не бяха успели да му хвърлят нищо повече от случаен поглед. По нареждане на Роланд.
Вятърът се усили и за момент можаха да доловят ниския, дрезгав, плачлив вой на изтъняването.
— Мразя този звук — отбеляза Алан.
Кътбърт, необичайно мълчалив и вглъбен тази вечер, кимна и каза само:
— Аха.
Те всички изразяваха съгласие така, да не споменаваме за „тъй си е“, „тъй си беше“ и „точно тъй“. Алан подозираше, че и тримата ще говорят за Хамбри дълго след като отърсят праха на градчето от ботушите си.
Зад тях се разнесе тропот на конски копита. Копитата на Ръшър.
Роланд спокойно зави зад ъгъла — и когато се появи, нещо сякаш цапардоса Алан като зловещо предзнаменование… вид предчувствие. Чу се плясък на крила, появи се тъмна сянка във въздуха и внезапно една птица кацна на рамото на Роланд. Той не подскочи, а само се поогледа. Стигна до коневръза и седна там с протегната ръка.
— Здравей! — каза меко и гълъбът стъпи на дланта му. За единия крак на птицата беше вързана капсула. Роланд я отвори и извади отвътре тънък свитък хартия.
— Здравей! — каза Алан и протегна ръка. Птицата кацна на нея. Докато Роланд слизаше от коня, Алан внесе гълъба в землянката, където под отворения прозорец бяха поставени клетките. Отвори средната и гълъбът, който тъкмо беше пристигнал, скочи вътре. Онзи отвътре излезе и зае мястото на първия. Алан затвори вратичката на клетката, заключи я, прекоси стаята и обърна възглавницата на нара на Бърт. Под нея се намираше плик с няколко празни хартиени ивици и малка писалка. Той взе една от ивиците и писалката, която си имаше собствено резервоарче с мастило и нямаше нужда от презареждане. След това се върна на верандата. Роланд и Кътбърт изучаваха развития свитък, който гълъбът беше донесъл от Гилеад. На него се намираше редица геометрични драскулки:
— Какво пише? — попита Алан. Кодът беше доста прост, но той не можеше да го възприеме директно или да го прочете от пръв поглед, както Роланд и Бърт бяха способни. Талантът на Алан (способностите му да проследява, лесният му достъп до докосването) беше в друга насока.
— Фарсън тръгва на изток — прочете му Кътбърт. — Силите са разделени, една голяма и една малка част. Видяхте ли нещо необичайно… — той погледна към Роланд, почти разколебан. — Нещо необичайно, какво значи това?
Роланд поклати глава. Не знаеше. Съмняваше се, че и хората, които бяха пратили съобщението (един от тях почти със сигурност беше и баща му) са наясно.
Алан връчи на Кътбърт хартията и писалката. С единия си пръст Бърт погали главичката на меко гукащия гълъб. Той размърда криле като че ли изгаряше от нетърпение да потегли на запад.
— Какво да напиша? — попита Кътбърт. — Същото ли?
Роланд кимна.
— Но ние видяхме необичайни неща. — каза Алан. — И знаем, че тук нещо не е наред. Конете… и това малко ранчо на юг, не си спомням името му…
Кътбърт се сети:
— Рокинг Ейч.
— Аха, Рокинг Ейч. Там имаше волове. Волове! Боже мили, никога не бях виждал такива, освен на картинка.
Роланд изглеждаше притеснен:
— Някой знае ли, че сте ги забелязали?
Алан нетърпеливо сви рамене:
— Не мисля. Там имаше говедари — трима или четирима…
— Четирима, аха — тихо добави Кътбърт.
— … но не ни обърнаха внимание. Дори когато виждаме разни неща, те си мислят, че не можем.