Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Стига — каза тя с треперещ глас. — Стига, моля те. Ако наистина ме обичаш, не ме оставяй да наруша честта си! Дадох обещание. След като го изпълня, всичко може да се случи, предполагам… ако още ме искаш…
— Ще чакам вечно — отвърна той кротко. — И ще сторя всичко за теб, дори и да стоя встрани и да те оставя да отидеш при друг мъж.
— Тогава, ако ме обичаш, върви си. Моля те, Уил!
— Още една целувка.
Тя пристъпи напред, доверчиво вдигна лице към неговото и той разбра, че може да прави с нея каквото си поиска. Поне засега, тя не беше господарка на чувствата си, беше изцяло негова. Можеше да стори с нея това, което Мартин беше направил с майка му, ако го желаеше.
Тази мисъл разпръсна страстта му, превърна я в жарава под силен дъжд и угаси въглените един след друг.
Вместо страстната целувка, която беше искал, той нежно докосна с устни ъгълчето на устата й, където се стичаше кръвта. Целуна я, вкусвайки собствените си сълзи. Затвори очи и потръпна, когато ръката й докосна косата в основата на врата му.
— Няма да нараня Олив Торин за нищо на света — прошепна тя в ухото му. — Не повече, отколкото бих наранила тебе, Уил. Тогава не разбирах, а сега е твърде късно да оправя нещата. Но ти благодаря за това, че… че не взе каквото можеше. И ще те помня винаги. Ще помня какво е да ме целуваш. Това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало, така смятам. Като да се слеят небесата и земята.
— И аз ще помня — той я проследи как се мята на седлото и си припомни оголените й крака да проблясват в мрака през нощта, когато я срещна. И внезапно разбра, че не може да я остави да си отиде. Протегна се напред и докосна ботуша й.
— Сюзан…
— Не — продума тя. — Моля те!
Той се отдръпна. Някак си успя.
— Това е наша тайна — каза тя. — Нали?
— Аха.
Усмихна се при тази дума… но усмивката й беше тъжна:
— Стой далеч от мен отсега нататък, Уил. Моля те. И аз ще стоя далеч от теб.
Той се замисли и отбеляза:
— Ако можем.
— Трябва, Уил. Налага се.
Препусна бързо. Роланд стоеше до стремето на Ръшър и я гледаше как си отива. Дори когато изчезна от погледа му зад хоризонта продължаваше да гледа.
10
Шерифът Авери, заместник Дейв и заместник Джордж Ригинс седяха на верандата пред шерифския офис и затвор, когато господин Стокуърт и господин Хийт (онзи идиотски птичи череп пак беше на рога на седлото му) преминаха спокойно край тях. Преди петнадесет минути беше иззвъняла камбаната по обед и шериф Авери предположи, че те са се запътили да обядват, вероятно в Милбанк или пък в „Почивката“, където сервираха нелоши порции за обяд. Авери предпочиташе по-калорични неща — половин пиле или парче телешко го устройваше напълно.
Господин Хийт ги поздрави с махване и усмивка:
— Добър ден, господа! Дълъг живот! Свеж бриз! Весела сиеста!
Те му махнаха и се усмихнаха в отговор. Когато двамата изчезнаха от погледа им, Дейв каза:
— Прекарали са цялата сутрин на доковете, брояха мрежите. Мрежите! Вярвате ли го?
— Дас, сър — отговори шериф Авери, отлепи задника си от люлеещото се кресло и изпусна шумна предобедна пръдня. — Дас, сър, вярвам. Аха.
Джордж каза:
— Ако не бяха пресрещнали така момчетата на Джонас, щях да си мисля, че са банда глупаци.
— Те едва ли биха възразявали — съгласи се Авери. Погледна към Дейв, който сега въртеше монокъла на края на панделката му и гледаше в посоката, в която изчезнаха момчетата. Имаше хора в града, които бяха започнали да наричат хлапетата от Сдружението „Малките ковчези“. Авери не беше сигурен какво означава това. Беше се намесил между тях и здравеняците на Торин, беше постигнал хем примирие между тях, хем получи златна монета от Раймър заради усилията си, но все още не знаеше… какво да ги прави?
— Денят, в който пристигнаха — каза на Дейв, — си мислеше, че са меки. Какво мислиш сега?
— Сега? — Дейв за последен път врътна монокъла си, после го намести на окото си и се загледа в шерифа. — Сега мисля, че може и да са малко по-твърди, отколкото предполагах.
„Да наистина — помисли си Авери. — Но твърд не означава умен, слава на боговете! Аха, благодаря ви за това, богове.“
— Гладен съм като бик, така си е — каза и се изправи. Наведе се, сложи ръце на коленете си и изпусна още една шумна пръдня. Дейв и Джордж се спогледаха. Джордж помаха с ръка пред лицето си. Шериф Херкимър Авери, баронски шериф, се изправи и изглеждаше едновременно облекчен и недоволен.