Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
Това все пак беше някаква надежда. Федерацията щеше да ги търси навсякъде, но все пак така имаха повече шанс, отколкото да се щурат безнадеждно в мрака. Нощта скоро щеше да се спусне и Морган все си мислеше за Шадуините, за които Дамсон му беше казала, че кръстосат тунелите близо до Шахтата. Ами ако се спуснеха в някой от тези тунели? Опасно бе да останат повече тук.
Започнаха да се изкачват нагоре, докато факлата им постепенно догаряше. Знаеха, че времето напредва. Ако не стигнат скоро градските улици, ще останат без светлина и ще се лутат в тъмното. Но в далечината започна да се чува приглушен шепот и шум на хора, които вървяха през водата и калта. Преследвачите им ги диреха във всички посоки и те едва ли щяха да се промъкнат покрай тях.
Дълго време им трябваше, за да стигнат отново до решетките на градската канализация, от които едва се прокрадваше светлина. Сега тя бе отслабнала и здрачна — денят постепенно отминаваше. Дъждът едва ромолеше-и градът бе стихнал и пуст. Стигнаха до една стълба, която извеждаше горе. Морган си пое дълбоко дъх и я изкачи. Когато надникна през решетките, зърна войници на Федерацията, разположени отсреща, сериозни и смълчани в настъпващия мрак. Той безшумно слезе по стълбата и двамата продължиха нататък.
Факлата им изгоря, навън се смрачи — небето беше толкова облачно, че в тунелите не проникваше никаква светлина и стъпките на преследвачите им постепенно заглъхнаха, отстъпвайки на писукането на плъхове и шума на капчуците. Всички решетки, които провериха, бяха наблюдавани. Продължиха да вървят, защото нищо друго не им оставаше. Страхуваха се, че ако спрат, може би няма да имат сили да тръгнат отново.
Морган започваше да се отчайва, когато видя пред себе си едни очи. Котешки очи. Те проблеснаха в мрака и отново се скриха.
Той мигновено спря.
— Видя ли това? — прошепна той на Маси Ро.
По-скоро усети, отколкото видя, че тя кимна с глава. Стояха като замръзнали дълго, не смеейки да помръднат, преди да разберат какво беше това отсреща. Не можеха да бъдат очи на плъх.
Чу се лек плисък на вода и шум от стъпки.
— Морган? — тихо каза някой. — Това ти ли си?
Беше Дамсон. Морган отвърна и само след миг тя увисна на шията му, после прегърна Мати и започна да им разказва, че ги търсела от часове, прекосила тунелите открай докрай, опитвайки се да открие някаква следа от тях.
— Сама ли? — запита Морган, защото не можеше да повярва. Почувства такова облекчение, когато я видя, че направо свят му се зави. — Имаш ли храна или вода?
Тя му подаде един мех, както и хляб и сирене от торбата си.
— Кърта ми помогна — продължаваше да шепти тя. — Когато срутихте тавана на склада, пропадна и част от тунела. Вие сигурно не сте и забелязали. Във всеки случай пътят към нас ви бе пресечен и вие тръгнахте в погрешна посока — тя приглади огнените си коси назад и въздъхна. — Налагаше се първо да изведем Падишар и останалите. Нямаше време да ви търсим. Когато ги изведохме на сигурно място, двамата с Кърта се върнахме за вас.
От другата страна в мрака проблеснаха ясните очи на Кърта. Морган беше слисан.
— Но как ни открихте? Ние съвсем се бяхме изгубили, Дамсон. Как можахте да…?
— Бяхте оставили следи — отвърна тя и хвана ръката му, за да го накара да замълчи.
— Следи ли? Но дъждът беше измил всичко!
Тя не можа да потисне усмивката си.
— Не по земята, а във въздуха, Морган.
Той се озърна объркан.
— Кърте? — извика тя. — Кажи му.
Косматото лице на Кърта се показа на светло. Той премигна почти сънено и сбърчи нос, сякаш душеше Планинеца.
— Ти миришеш доста силно — каза той. — Усеща се по целите тунели. Милата Дамсон е права. Не беше трудно да ви открием.
Морган се ококори. Чу как Мати Ро потисна смеха си и целият се изчерви.
Починаха колкото да хапнат и отново поеха, този път предвождани от Кърта. Не се натъкнаха нито на Федеративни войници, нито на Шадуински призраци и се промъкнаха леко и спокойно през тунелите. Докато вървяха, мислите на Морган се връщаха към миналото и отново към настоящето. Опитваше се да си даде сметка за станалото. Оценяваше себе си и начина, по който се беше променил. В края на краищата разбра, че не е разочарован от себе си. Беше усвоил важни уроци и беше доволен, че измина целия този път.
Излязоха на открито откъм северния склон на планината. Небето се бе прояснило и луната и звездите отново бяха изгрели. Въздухът бе промит от дъжда и ухаеше на гора. Ветрецът, който духаше от запад, беше прохладен и нежен. Те застанаха заедно сред тревите, все още мокри от бурята, и се загледаха отвъд равнините и хълмовете, към Драконовия зъб и хоризонта отсреща.