Талисманите на Шанара

Той поклати глава.

— Мисля.

— За какво?

— За всичко и за нищо — усмихна й се той. — Не мога да разреша много въпроси. Мислех, че мога да размисля върху тях, но не успявам да ги разбера.

Тя мълчеше, загледана в реката. Най-сетне каза:

— Твърде много се насилваш.

Той я погледна.

— Гледаш на всичко като на последен шанс. Приличаш на момче, на което майка му е дала някои заръки. Толкова си усърден, че не смееш да си позволиш ни най-малката грешка.

Той сви рамене.

— Не съм такъв. Може би просто изглеждам така в момента, но характерът ми не е такъв. И освен това, кой кого съди сега?

Тя го погледна прямо в очите.

— Аз не те съдя, само споделям впечатленията си. Това е нещо различно. Преди ти ме осъждаше.

— О! — той не вярваше нито дума на онова, което тя му казваше. Това беше изписано на лицето му и той не се опитваше да го крие. — Както и да е, не е чак толкова лошо да се стараеш с всички сили.

— Помниш ли как ти казах, че съм убила много хора? — той кимна. — Това беше лъжа. Или поне преувеличение. Казах го само защото ме ядоса — тя отново се загледа встрани замислено. — Ти не разбираш много неща в мене. Мисля, че не мога да ти ги обясня.

Той искаше да срещне очите й, но тя отказа да го погледне.

— Е, аз не съм и искал да ми ги обясняваш — опита се да се защити той.

Тя не му обърна внимание.

— Добре си служиш с този Меч. Не по-зле от мене. Бих могла да те науча да станеш по-добър, ако ми позволиш. Мога да те науча на много неща. Спомни си какво ти се случи в „Свирката“, щом се опита да ме докоснеш. Мога да те науча и на това.

Той се изчерви.

— Нямаше да се случи, ако…

— …Ако го очакваше — усмихна се тя. — Зная, вече ми го каза. Но цялата работа е, че не го очакваше — и виж какво стана. А най-важното е да знаеш какво да очакваш. Падишар ме научи на това. Да знаеш какво да очакваш е много по-важно, отколкото да хвърлиш всичките си сили в нещо.

Той стисна зъби.

— Свърши ли с анализа на моите недостатъци? Или имаш още нещо да добавиш?

Усмивката изчезна от лицето й. Тя не го и погледна, продължавайки да съзерцава реката. Той беше на път да каже още нещо, но се спря. Изведнъж тя му се стори много уязвима. Наблюдаваше я как сви колене, обгърна ги с ръце и наведе глава в мрака. Можеше да я чуе как диша бавно и равномерно.

— Аз много те харесвам — каза най-сетне тя, като продължаваше да крие лицето си. — Не искам да ти се случи нищо лошо.

Той не знаеше какво да каже. Само я гледаше.

— Затова съм тук — каза тя. — Затова дойдох — тя вдигна глава и го погледна. — Какво мислиш?

Той поклати глава.

— Не зная какво да мисля.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Дамсон ми разказа за Куикнинг.

Тя изрече думите така, сякаш пареха в устата й. Търсеше погледа му и той забеляза, че се страхува от реакцията му, но бе решила да стигне докрай.

— Дамсон каза, че си бил влюбен в Куикнинг и нейната загуба е била най-тежкото нещо, което си преживял. Каза ми го, защото я помолих. Исках да зная за тебе нещо, което ти сам не би ми казал. Тогава реших да поговоря с теб за това, но не знаех как. Аз мога да слушам много добре, но не умея да задавам въпроси.