Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
Дамсон отново погледна Халката, докато чакаха, но резултатът беше същия. Дискът съвсем слабо просветляваше, когато бе насочван на юг, или може би просто отразяваше лъчите на слънцето. Морган и Мати Ро отново тайничко се спогледаха. Беше горещо и те бяха уморени. Не знаеха дали ще стигнат до нещо или Дамсон таеше напразни надежди. Имаше и други начини да открият следите на Пар, ако дискът не действаше, но те все още не искаха да засегнат Дамсон на тази тема.
— Трябва ни лодка, за да се спуснем по Мермидон до Езерото Дъга — предложи Дамсон, след като още веднъж извади Халката. Така щяха да стигнат три пъти по-бързо, отколкото пеш. Мати сви рамене и каза, че ще отиде в града, тъй като за нея е по-малко опасно, отколкото за тях, и ще се върне на същото място, когато намери необходимото. Остави вързопа, който носеше, и се скри сред зноя.
Морган седна до Дамсон в сянката на една стара върба близо до речния бряг, откъдето можеха да видят всеки, идещ към тях. Реката течеше кална и поройна след снощната буря. Загледаха се в нейното бавно, спокойно движение. Очите на Морган натежаха за сън и той ги затвори и се отпусна на слънцето:
— Още ли се съмняваш в мен? — дочу той след малко гласа на Дамсон.
Той я погледна.
— Какво имаш предвид?
— Видях какви погледи си разменихте с Мати, когато използвах Халката.
Той въздъхна.
— Това не значи, че се съмнявам в теб, Дамсон. А че не виждам нищо — това ме тревожи.
— Човек трябва да знае как да използва Халката.
— Така твърдиш ти. Но ако грешиш? Не можеш да ме обвиниш, че съм скептичен.
Тя иронично се усмихна.
— Мога. Все някъде по пътя ще се наложи ние, три мата, да повярваме един в друг. Иначе ще си имаме големи неприятности. Помисли за това, Морган.
Той продължаваше да мисли чак до здрач, когато Мати едва се довлече в маранята — умората бе изписана на лицето й.
— Имаме лодката — заяви тя и се просна изтощена под сянката на върбата, протягайки ръка към чашата с вода, която Дамсон й предложи. Тя наплиска с водата прашното си лице и остави капките да се стичат надолу. — Лодка, припаси и оръжия — всичко това е скрито край брега. Щом се стъмни, ще можем да ги вземем без никой да ни види.
— Някакви проблеми? — попита Морган. Тя сурово го изгледа.
— Не ми се наложи да убивам никого, ако това имаш предвид.
Мати сърдито го изгледа, после се отпусна по гръб и не каза нито дума повече.
Ето че и двете ми се разсърдиха, помисли си той и реши, че не го е грижа.
Щом се свечери, тръгнаха покрай реката към града, докато стигнаха северните докове, където Мати бе скрила лодката. Това беше плоскодънна стара лодка с мачти, гребла и платно и наистина в нея имаше хранителни припаси и оръжия, както Мати бе обещала. Качиха се на борда без да кажат нищо и я насочиха по течението, до първото безлюдно заливче, където спряха и веднага легнаха да спят. По изгрев слънце отново бяха на крак и потеглиха. Плуваха по Мермидон на юг покрай Рунските плгнини до залез слънце, след което отседнаха зад скали, които откриваха тясна пясъчна ивица, непосредствено пред една ясенова горичка. Хапнаха от студената си вечеря, завиха се в одеалата и потънаха в сън. Два дни бяха минали без никой нищо да каже. Бяха раздразнителни и несигурни в посоката, затова и не можеха истински да общуват помежду си. Сега не се чувстваха така свързани, както край Тирс — сигурно заради съмненията, които, изпитваха един към друг или може би от притеснение пред неизвестността. В Тирс те имаха поне най-общ план, докато тук — само неопределено решение да търсят Пар Омсфорд, докато го намерят. Когато търсеха Падишар, те знаеха къде могат да го намерят. Но Пар беше неизвестно къде и те нямаше как да разберат дали вече не е късно, за да му помогнат.
Ето защо почувстваха огромно облекчение, когато на следната утрин Дамсон извади Халката, насочи я на юг и медната пластинка ярко просветна дори под сянката на скалите, които ги обгръщаха наоколо. След миг колебание те вече се усмихваха като стари приятели, които отново се бяха намерили, и поеха по течението с възобновена увереност.
Напрежението между тях се разсея и се върна онази близост, която имаха, когато търсеха Падишар. Лодката леко плуваше по течението, носена неотклонно на юг от водите, които отново бяха стихнали и спокойни. Денят бе горещ и безветрен и те се придвижваха бавно, но двете жени и Планинеца запълваха времето си като споделяха мислите и мечтите си, разрушавайки границите, които бяха допуснали помежду си. Те разговаряха, докато отново се почувстваха близки.