Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
— Добре ли си, момче? — извика Бруенор.
В този миг до ушите му достигна звън на оръжие и той с облекчение разбра, че Дризт все още е жив.
— Нищо ми няма — отвърна Уолфгар, докато оглеждаше стаята, в която се бе озовал.
За разлика от предишните две, тук имаше маса и няколко стола, където някой (явно съвсем наскоро) бе играл комар. Уолфгар вече бе напълно сигурен, че е попаднал под някаква сграда, най-вероятно под къщата на Пук и неговите крадци.
— Пътят ми назад е отрязан — провикна се той към приятелите си. — Открийте Дризт и се върнете на улицата. Все ще измисля начин да ви намеря!
— Няма да те изоставя! — отсече Кати-Бри.
— Но аз ще го направя! — твърдо рече младежът.
В очите на Кати-Бри лумна гневен пламък.
— Помогни му! — примоли се тя на Бруенор, ала погледът в неговите очи бе не по-малко суров.
— Нищо няма да постигнете, ако останете тук — обясни Уолфгар. — Не мога да се върна, дори и ако по някакво чудо успея да вдигна тази решетка и да надвия хидрата. Върви, обич моя, и вярвай, че много скоро ще се срещнем отново!
— Послушай го — обади се и Бруенор. — Сърцето ти нашепва да останеш, ала така няма да му помогнеш. Имай вяра в него.
Кати-Бри се облегна на решетката и мазнината, с която бяха покрити пречките, се смеси с кръвта от косата й. Далеч пред нея се разнесе пукот на строшено дърво — Уолфгар бе разбил още една врата, ала в ушите на младата жена звукът отекна като тътен на чук, забиващ кол в собственото й сърце. Бруенор нежно я хвана за раменете.
— Да вървим — прошепна той. — Елфът е жив и сигурно има нужда от помощ. Имай вяра в Уолфгар.
Кати-Бри с мъка се откъсна от решетката и заедно с Бруенор се върна в тунела, по който бяха дошли.
Дризт продължи да напада, като нито за миг не отделяше очи от лицето на убиеца. Благодарение на онова, което Кати-Бри му бе казала и на мисълта за Риджис, който бе единствената причина да се впуснат в това приключение, той успя да надвие силната си омраза към Ентрери. Сега палачът не бе нищо повече от поредната пречка по пътя им към Риджис. Дризт се биеше напълно хладнокръвно, сякаш не се бе вкопчил в битка на живот и смърт в клоаките на далечен южен град, а се упражняваше с някой от учителите си в Мензоберанзан.
Лицето на Ентрери (човекът, който твърдеше, че го превъзхожда като боец, именно защото не изпитваше никакви чувства) бе разкривено от гняв, често пъти граничещ със сляпа ярост. Ентрери мразеше Дризт. Въпреки всичката топлота и обич, които елфът бе срещнал през живота си, той си оставаше истински боец, войн, владеещ до съвършенство изкуството на битката. Всеки път, когато Дризт успееше да отблъсне оръжието на Ентрери и да му отвърне със също толкова изкусен удар на ятаганите си, той разголваше кухия, лишен от смисъл живот на палача.
Дризт не пропусна да забележи изпепеляващия гняв, който бушуваше в гърдите на Ентрери, и се възползва от него. Отново нанесе поредица от заблуждаващи удари и за пореден път Ентрери с лекота ги парира.
Внезапно магическите ятагани се стрелнаха напред, плътно долепени един до друг.
Ентрери ги отби с рязко движение на сабята си и на лицето му се изписа подигравателна усмивка — Дризт най-сетне бе допуснал грешка. С победоносно възклицание, Ентрери замахна към незащитеното сърце на елфа.
Ала Дризт вече беше готов. Нещо повече, той нарочно бе подвел убиеца. Още докато сабята на Ентрери се опитваше да отклони магическия ятаган, който внезапно бе сменил посоката си, Дризт го приплъзна върху острието на палача и замахна за изненадващ удар. Ентрери не можа да спре ръката, с която държеше изумрудената кама и преди да успее да прониже сърцето на елфа, ятаганът на Дризт се вряза в лакътя му.
Камата тупна в калта. Ентрери стисна раната със здравата си ръка и светкавично отскочи назад. Очите му се присвиха и в погледа, който отправи на Дризт, заблестяха гняв и объркване.
— Жаждата за кръв те заслепява — спокойно рече елфът и направи крачка напред. — Тази нощ и двамата надникнахме в едно огледало, убиецо, ала онова, което ти видя в него, май не ти се понрави особено.
Ентрери кипеше от едва сдържана ярост, ала нямаше какво да каже.
— Все още не си победил — дръзко се изплю той, макар да знаеше, че елфът току-що бе спечелил огромно преимущество.
— Може и да не съм — сви рамене Дризт. — Ала ти изгуби преди много, много години.
По устните на Ентрери плъзна зла усмивка, той се наведе ниско и побягна.
Дризт незабавно го последва, ала когато стигна черния магически облак, рязко спря. От другата му страна се чуваше шум от стъпки и Дризт се приготви да се защитава. Непознатият бе твърде шумен за изкусния убиец и Дризт предположи, че някой плъхочовек трябва да се бе завърнал.