Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
В този миг долетя познат глас:
— Там ли си, елфе?
Дризт се втурна през облака мрак и заобиколи двамата си приятели, без да спре нито за миг.
— Ентрери? — попита той, надявайки се, че убиецът не се е измъкнал незабелязано.
Бруенор и Кати-Бри безпомощно свиха рамене и го последваха.
20
Черно и бяло
Омаломощен от умора и от болката в ръката, Уолфгар тежко се облегна на гладката стена на един полегат тунел, който плавно се изкачваше нагоре. Здраво стисна ранената си ръка, надявайки се да спре кръвта, която шуртеше от жестоката рана.
Колко самотен се чувстваше!
Знаеше, че бе постъпил правилно, като каза на Бруенор и Кати-Бри да си вървят. Колкото и да искаха, те не можеха да му помогнат, а да стоят в главния коридор, точно пред мястото, което самият Ентрери бе избрал, за да заложи своя капан, бе твърде опасно. Сега Уолфгар трябваше да продължи сам, дори и ако това означаваше да стигне до сърцето на това гнусно място.
Той предпазливо пусна рамото си и погледна раната. Хидрата го бе ухапала доста дълбоко, но ръката му не беше обездвижена. Много внимателно той вдигна Щитозъб и замахна няколко пъти. После отново се облегна на стената и се зае да измисли план за действие в една ситуация, която изглеждаше напълно безнадеждна.
Дризт се прокрадваше през лабиринта от тунели, като от време на време забавяше крачка и се ослушваше за нещо, което да го насочи по следите на убиеца. В действителност не очакваше да чуе нищо — Ентрери се движеше със същата безшумна крачка, с която и той самият, и също като него нямаше нужда нито от факла, нито от свещ, за да намери пътя в мрака.
Въпреки това Дризт бе напълно сигурен, че се движи в правилната посока, сякаш една и съща мисъл ръководеше постъпките и на двамата. Усещаше присъствието на убиеца, познаваше го по-добре, отколкото му се искаше да си признае. Ентрери не можеше да му се изплъзне, така, както и той самият не можеше да избяга от Ентрери. Битката им беше започнала преди няколко месеца в Митрал Хол… или пък това бе само още едно разиграване на отколешния двубой, започнал още в зората на съзиданието? Ала за Дризт и Ентрери, две пионки в извечната борба на доброто и злото, тя не можеше да свърши, докато един от тях не рухне победен.
Недалеч пред себе си, елфът забеляза светлинка — не трепкащото, жълтеникаво пламъче на някоя факла, а ярка сребриста светлина. Приближи се предпазливо и видя отворена решетка, през която нахлуваха лунните лъчи и осветяваха металните стъпала на някаква стълба, закована за стената. Дризт бързо — прекалено бързо — се огледа наоколо и се втурна към стълбата.
Вляво от него сенките се раздвижиха и той зърна издайническото проблясване на голо острие точно навреме, за да успее да се извие настрани и да избегне смъртоносния удар в гърба. Залитна напред и усети пареща болка в рамото. По гърба му плъзна струйка гореща кръв.
Знаейки, че и най-малкото забавяне ще му струва живота, Дризт пренебрегна острата болка и рязко се обърна. Долепил гръб в стената, той вдигна двата магически ятагана и ги остави да заиграят своя смъртоносен танц.
Този път Ентрери не каза нищо. Време за саркастични забележки нямаше — трябваше да довърши елфа преди да загуби преимуществото, което засадата му бе дала. Изкусният майстор на меча бе отстъпил мястото си на разярения главорез, заслепен от омраза.
Той скочи върху Дризт, притисна десницата му с ранената си ръка и се опита да забие сабята си в гърлото му, влагайки цялата сила, на която беше способен.
Дризт успя да се съвземе достатъчно бързо, за да устои на първоначалното нападение на Ентрери. Без да се опита да разхлаби сключените върху ръката му пръсти на убиеца, той вдигна другата си ръка, за да отбие удара на Ентрери. Двете оръжия отново се кръстосаха и застинаха неподвижно между двамата противници.
Само на сантиметри един от друг, те се гледаха с изпепеляваща ненавист.
— Колко са мерзките престъпления, за които трябва да те накажа сега, убиецо? — изръмжа Дризт.
Думите сякаш вляха нови сили във вените му, и той успя да оттласне сабята на Ентрери. Ятаганът му заплашително се доближи до лицето на палача.
Ентрери не отвърна нищо, по лицето му не се изписа и капчица притеснение от надмощието, което елфът постепенно взимаше над него. Очите му заблестяха злорадо, тънките му устни се разкривиха в зла усмивка.
Убиецът още не бе изиграл последната си карта.
Преди Дризт да разбере какво точно е намислил противникът му, Ентрери изплю голяма глътка мръсна, отходна вода в лавандуловите му очи.