Танцуващият с духове
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-061-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Усилената физическа работа беше променила тялото на Уилсън. След два месеца в Б-Лейзи-Б, след постоянното вдигане, катерене, влачене и от здравословната храна тялото му беше станало като от камък. Не помнеше да е бил в толкова добра форма — нито когато спортуваше в университета, нито когато вдигаше тежести в „Алънуд“.
Наслади се на тези два месеца. В края на работния ден се топваше в термалните басейни и една вечер му хрумна, че никога не е бил по-щастлив. Легнал по гръб във водата, той се разтапяше в горещината й, докато хладният въздух, наситен с миризма на борове и сяра, щипеше лицето му. Зареял поглед през клоните на дърветата, той зърна следа на свръхзвуков самолет, който се плъзгаше безшумно на запад… и видение за бъдещето се взриви пред очите му като пръски кръв. Защото щеше да е скотобойна. Това не можеше да се избегне. Той беше силата на миналото. Нищо повече и нищо по-малко — сбъдването на едно пророчество.
Кръстили го бяха на човека, създал танца с духове. Така поне му бяха казали. Самият той никога не беше живял в резерват, макар Манди да го беше водила в няколко, защото трябвало да се гордее с наследството си, така казваше. Но преди да го тикнат в затвора, Уилсън беше гледал на индианския си произход като на препятствие, което трябва да превъзмогне, като на дамга.
Манди го заведе едва ли не насила на единствения ритуал, който го впечатли — възстановка на танца на слънцето. Никак не му се ходеше. Да стане призори? За да гледа как неколцина старци пеят и танцуват? Но за негова изненада нещо в предутринния студ, нещо в тържественото очакване сред други хора, които приличат на него, му въздейства силно и дълбоко. Толкова силно и дълбоко, че се почувства готов да приеме културното си наследство… само дето няколко седмици по-късно животът му се разпадна и възможността се изпари. Щатските власти го отнеха от Манди и той трябваше да се бори за оцеляването си в новия приемен дом с родители войнстващи евангелисти и седем осиновени братя и сестри. Повече не се сети за танца на слънцето освен веднъж — като тема за училищно есе.
Преди да влезе в затвора, Джак Уилсън беше само име от историята — като Джордж Вашингтон или Мартин Лутър Кинг. Това се промени, след като се озова зад решетките, лишен от изобретенията и от бъдещето си. Тогава осъзна, че името му не е плод на случайност — че той е прероденият Джак Уилсън. Че е Танцуващия с духове.
Разбра, че случилото се с него не е отклонение. Случилото се с него беше логично продължение на геноцида срещу местното индианско население. Попадането му в затвора бе неизбежно. Той беше двойно прокълнат — веднъж заради произхода си и втори път заради гениалността си. Защото нашествениците отдавна се бяха обърнали срещу самите себе си и сега белите поглъщаха най-доброто и най-способното в собствените си редици. Айн Ранд му беше отворила очите за това.
Легнал със затворени очи във водата, само по ризата на духовете — неговата кожа, на Уилсън му хрумна, че ако отмъщението е ястие, което е най-добре да се сервира студено, в момента температурата му беше идеална.
31.
Майк Бърк стоеше сам под навявания от вятъра дъжд на ъгъла на Саут Адли Стрийт и Гросвийнър Скуеър и наблюдаваше един страничен изход на американското посолство. Предния ден беше видял бригада бояджии да се изнизват през вратата в края на работния ден, избягвайки централния вход отпред. Предполагаше, че и Коваленко използва същия вход.
Наближаваше пет, а Бърк стоеше там вече повече от час. Би било по-лесно да чака пред жилището на агента от ФБР. Коваленко сигурно живееше някъде наблизо или в Найтсбридж, но името му не фигурираше в телефонния указател, нито в другите онлайн директории, които Бърк беше проверил. За да се добере до адреса му, трябваше да наеме частен детектив или да придума някой с достъп до вътрешните директории на посолството, но това би отнело време, с каквото той не разполагаше. Така че стоеше тук, мокър под дъжда.
Опашката пред посолството се виеше на половин пресечка, ограничена зад въжета и заграждения като на летище. Хората бяха забележително търпеливи под редицата застъпващи се чадъри. Опашката приличаше на временно селище, свързано с външния свят посредством десетки мобилни телефони. Хората похапваха и играеха на карти, четяха и сменяха памперси. Някой току хукваше зад ъгъла да използва химическите тоалетни, после се връщаше на бегом да благодари на съседа, който му пазеше мястото.