Танцуващият с духове

Хрумна му да свали някой сателит, но бързо отхвърли идеята. Първо, не беше сигурен, че ще може да го направи. И второ, инцидентът можеше и да не получи полагащата му се публичност. А и не искаше да се намесва във въздушния трафик, преди Ирина да е пристигнала.

Друга възможна цел, при това съблазнителна, беше Църквата на светците от последния ден — храмът на мормоните. Първо, беше близо, на няма и шестстотин километра по права линия източно по най-самотното шосе на света. И по-важно, Уилсън имаше зъб на мормоните — бяха направили всичко по силите си да изгонят паютите от родните им земи. Би било чудесно и справедливо да затрие генеалогичните архиви на църквата, които бяха нейна основа и ядро. Но и тук проблемът беше с гласността. Би било неприятно за мормонските буквояди, вярно, заради необходимостта да работят с хартиени носители, докато системата се възстанови. Това би довело до по-малко церемонии в краткосрочен план, но ако не си мормон, защо да ти пука? На Уилсън например не му пукаше. Което означаваше, че остава ОСМФТ. Под това съкращение беше познато Обществото за световна междубанкова финансова телекомуникация. Почти невидимо начинание с огромна тежест, ОСМФТ свързваше осем хиляди финансови институции в сто деветдесет и четири страни и осъществяваше помежду им комуникации за финансови транзакции, възлизащи на повече от шест трилиона долара на ден. И седалището не беше в Ню Йорк. Беше в Калпепър, Вирджиния, заспало градче в сянката на планината Блу Ридж. Нещо повече, така би ударил с един куршум два заека, защото в Калпепър се намираше и друга важна финансова институция — така нареченият Калпепърски разпределител, централният възел на банковата система на федералния резерв. Защо тези две ключови институции бяха избрали Калпепър за свой дом си оставаше загадка. Но за Уилсън беше плюс откъдето и да го погледнеш.

Предполагаше, че в Калпепър няма да има проблем с пряката видимост, освен това щеше да използва оръжието по същия начин, по който беше планирал да го използва на двадесет и втори юни.

Забавно му беше да обмисля възможностите за мишена на удара. Лъчът беше гъвкав и той още не беше решил какви щети да нанесе. Определено не искаше да причини нова Тунгуска — поне не с предварителните цели. Това би привлякло твърде рано твърде много внимание. В идеалния случай ударите не трябваше да са катастрофални, дори напротив — трябваше да са достатъчно двусмислени, за да повдигнат въпроси и догадки. Хората да се чудят — за случаен инцидент ли иде реч, за някакъв природен феномен ли? Как се е случило? Приложеше ли оръжието с по-голяма мощност, всичко щеше да се разпадне по шевовете и Америка щеше да разбере, че е под обстрел. Или че вече са я отстреляли. Защото войната вече ще е свършила. И в нея няма да има нищо двусмислено или неясно. (Нищо неясно нямаше да има и в неприятностите на Роби Мадокс. Но това беше друга история. Беше лично.)