Владение на мрака

И разбира се, художествени галерии за хора, разполагащи с повече пари, отколкото разум. Бел се надяваше, че поне парите отиват у местното население, тъй като именно то заплащаше най-високо промените.

Сега, толкова рано сутринта, поне улиците нямаше да са задръстени, тъй като автобусите с туристи не бяха запристигали. Бел най-сетне успя да се промуши между две коли, паркира и се упъти към широката каменна кула, в която се намираше входът към същинския град. Едва бе изминала стотина фута, и се натъкна на първата галерия. Собственикът тъкмо вдигаше решетката, когато тя пристигна. Бел го огледа — приблизително на нейната възраст, тъмнокос, с гладка кожа, очила с елегантни рамки, зад които очите му изглеждаха прекалено малки, прекалено пълен за тесните си джинси и ризата на „Ралф Лорън“. Вероятно най-подходящият подход към него би бил да погъделичка суетността му. Тя зачака търпеливо да отвори, после го последва вътре в галерията. Стените бяха покрити с гравюри и акварели, преливащи от тоскански клишета — кипариси, слънчогледи, ферми сред хълмовете, макове. Всички те бяха изпълнени добре, приятни за окото, но тя не би окачила подобно нещо в дома си. Тези картини бяха серийно производство за онези туристи, които пътуваха с автобусите и отмятаха по списък местата, които трябваше да посетят. Божичко, май се беше превърнала в сноб на стари години.

Собственикът се разположи зад бюрото си с покрит с кожа плот, което очевадно трябваше да изглежда старинно. Вероятно не е по-старо от колата му, каза си Бел. После пристъпи към него, лепвайки на лицето си възможно най-невинната си усмивка.

— Добро утро — каза тя. — Какви прекрасни картини! Всеки би се радвал да има някоя от тях в дома си.

— Гордеем се с качеството на произведенията на изкуството, които предлагаме — заяви той без следа от ирония.

— Удивително. Пейзажите просто оживяват. Питам се дали вие ще успеете да ми помогнете в търсенето.

Той я огледа от глава до пети. Тя забеляза как прецени стойността на всичко видяно — от лятната рокля от „Харви Никълс“ до плетената пазарска чанта, преди да прецени каква точно усмивка да й отправи. Вероятно хареса това, което видя, защото я удостои с възможността да оцени изцяло онова, което бе постигнала при него козметичната стоматология.

— За мен ще бъде удоволствие да опитам — отвърна той. — Какво ви интересува? — И се изправи, придърпвайки ризата си така, че да поприкрие излишните килограми.

Тя се усмихна притеснено и каза:

— Всъщност не търся картина, а един художник. Аз съм журналист. — Извади визитна картичка от джоба на роклята си и му я подаде, правейки се, че не забелязва леденото изражение, което бе сменило предишната топлота. — Търся един британски пейзажист, който е живял и си е изкарвал прехраната с рисуване тук през последните двайсет години. Проблемът е там, че не знам точно името му. Знам, че започва с Д — Дейвид, Дарън, Даниъл, нещо такова. Има син на двайсетина години, който се казва Гейбриъл. — Тя беше копирала снимките на Рената и сега ги извади от чантата си. — Това е синът, а това — художникът, когото се опитвам да открия. Главният ни редактор е на мнение, че от това може да излезе интересен материал. — Тя сви рамене. — Не знам, но трябва да поговоря с него, да разбера какво може да ми разкаже.