Кралят на зимата

— Коя е Изида? — попитах аз, когато влязохме през портите на нейната вила. Тя ме стрелна дяволито с очи.

— Моят скъп съпруг ли се интересува?

— Да — казах аз. Тя се засмя.

— Браво, Дерфел. Истината е винаги удивителна. Значи моята Богиня е обезпокоила Артър, а?

— Той се тревожи — казах аз, — защото Сенсъм го безпокои с разни приказки за мистериите на Изида.

Гуинивиър остави пелерината си да се смъкне на камъните в двора и една слугиня моментално я вдигна.

— Кажи на Артър, че няма за какво да се безпокои. Той съмнява ли се в моята любов?

— Той ви обожава — казах аз тактично.

— И аз него — усмихна ми се тя. — Предай му това, Дерфел — добави тя топло.

— Разбира се, лейди.

— И му кажи, че няма защо да се безпокои от култа към Изида. — Тя импулсивно ме хвана за ръка. — Ела — каза тя, и ме поведе, точно както ме беше повела към новото християнско светилище, но този път прекосихме двора, прескачайки малките водни канали, и спряхме пред една вратичка в края на сводестата галерия. Тя пусна ръката ми и бутна вратата. — Това е светилището на Изида, която толкова тревожи мислите на моя скъп господар.

Аз се поколебах.

— Разрешено ли е да влизат мъже?

— През деня, да. През нощта, не.

Тя се наведе, за да влезе и отмести встрани една дебела вълнена завеса, която висеше точно пред вратата. Последвах я и се озовах в тъмна черна стая.

— Стой, където си — предупреди ме Гуинивиър и аз първо помислих, че се подчинявам на някакъв закон на Изида, но когато очите ми свикнаха с дълбокия мрак, видях, че е трябвало да спра, за да не цопна в басейнче с вода, вградено в пода. Единствената светлина, която проникваше в светилището, се процеждаше покрай ръба на завесата пред вратата, но докато стоях и чаках, забелязах някаква сива светлина и в дъното на стаята. След това видях, че Гуинивиър сваля една след друга дебели черни завеси, които бяха закрепени към стената с помощта на прътове, окачени на куки. Завесите бяха вълнени и бяха тъкани толкова дебело, че през няколкото ката плат не проникваше никаква светлина. Зад тях имаше капаци. Гуинивиър ги отвори широко, нахлулата светлина ме заслепи.

— Ето ги мистериите! — каза тя, застанала встрани от големия сводест прозорец, присмиваше се на страховете на Сенсъм, но стаята наистина изглеждаше тайнствена, защото беше цялата черна. Подът беше от черен камък, стените и сводестият таван бяха намазани с катран. В средата на черрния под имаше плитък басейн с черна вода, а между басейна и току що отворения прозорец имаше нисък черен трон, направен от камък.

— Е, какво мислиш, Дерфел? — попита ме Гуинивиър.

— Не виждам никаква Богиня — казах аз, търсейки с поглед статуя на Изида.