Кралят на зимата

Аз се изчервих.

— Да, лейди.

— Вониш на кожа, кръв, пот и прах. Това би могло да бъде и много приятен аромат, но не и днес. Много е горещо. Искаш ли моите придворни дами да те изкъпят? Тук се къпем като римляните — с много пот и търкане. Много е изморително.

Нарочно отстъпих на крачка от нея.

— Ще си намеря някой поток, лейди.

— Но аз наистина исках да те видя — каза тя и отново се приближи до мен, дори ме хвана под ръка. — Разкажи ми за Нимю.

— Нимю? — въпросът ме изненада.

— Тя наистина ли може да прави магии? — попита Гуинивиър сериозно. Принцесата беше висока колкото мен и нейното красиво лице беше точно до моето. Близостта на Гуинивиър беше завладяваща, разтърсваше сетивата също като питието на Митра. Червената й коса ухаеше на парфюм, а изумителните й очи бяха очертани с клей, примесен със сажди от лампа, и изглеждаха още по-големи. — Може ли да прави магии? — попита Гуинивиър отново.

— Така мисля.

— Мислиш! — тя отстъпи от мен, разочарована. — Само мислиш?

Белегът на лявата ми ръка започна да пулсира и аз не знаех какво да кажа. Гуинивиър се засмя.

— Кажи ми истината, Дерфел. Трябва да знам!

Тя ме хвана пак под ръка и отново тръгнахме под сянката на сводовете.

— Онзи ужасен човек епископ Сенсъм се опитва да направи всички ни християни, но аз няма да гледам това със скръстени ръце! Той иска всички да се чувстваме виновни през цялото време, а аз все му повтарям, че не съм виновна за нищо. Но християните стават все по-силни. Те строят нова църква тук! Не, те правят нещо по-лошо. Ела!

Тя се обърна бързо и плесна с ръце. Дотичаха роби и Гуинивиър им нареди да й донесат пелерината и да доведат кучетата й.

— Ще ти покажа нещо, Дерфел, и ти ще видиш с очите си какви злини носи на нашето кралство онзи нещастен дребен епископ.

Тя сложи на раменете си бледолилава вълнена пелерина, за да скрие тънката ленена рокля. След това пое каишките на двойка хрътки, които дишаха тежко с езици, изплезени между острите им зъби. Вратите на вилата бяха широко отворени и ние излязохме, последвани от две слугини и четирима от войниците на Ланвал, които бързо се наредиха около нас. Тръгнахме по главната улица на града, която изглеждаше красива с широките си камъни и канавките, отвеждащи дъждовната вода на изток към реката, която течеше край Дурновария. От двете страни на улицата имаше дюкянчета пълни със стоки — обувки, месо, сол, грънци. Някои къщи се бяха срутили, но повечето бяха поправени. Изглежда присъствието на Мордред и Гуинивиър бяха възродили града за нов живот. Имаше и просяци, разбира се, които се мотаеха в краката ни, рискувайки да отнесат някой и друг удар от копията на нашите телохранители, но да грабнат медните монети, разпръсквани от слугините на Гуинивиър. Самата Гунивиър вървеше надолу по хълма без дори да забелязва суматохата, която нейното присъствие предизвикваше.