Сянката на планината

нищо не е направила, а те не я пускат!

— Нещата опират до пари.

— Досетих се. Обаче с мен не искат да говорят. Затова ми трябваш ти.

— Кой е дежурен?

— Дилип. Сержантът. Той командва всичко. Тя седи в кабинета му.

— Това е добре.

— Мога ли да му платя, за да пусне момичето?

— Стига да му предложиш достатъчно, ще ти продаде дори пистолета или значката си.

— Страхотно!

— Обаче после ще те намери и ще те пребие, за да си ги вземе обратно.

— Това вече хич не е хубаво.

— Той обича да вдъхва страх. Вкарай си в погледа достатъчно престорен страх, за да

предизвикаш у него усмивка, а после му дай пари.

— Ти така ли правиш?

— Ние с Дилип Светкавицата вече сме надраснали етапа на престорения страх.

— Ако ти влезеш с мен, той дали ще вземе парите и ще изкара оттам момичето?

— Да, така мисля. Обаче…

— Обаче какво?

Пуснах дълга, уморена въздишка и намръщено, с опасение се вгледах в тревожните му

очи.

Харесвах Стюарт Винсън. Слабото му красиво лице, почерняло от шестте години под

азиатското слънце, винаги имаше онзи храбър, сериозен, решителен израз, достоен за

полярен изследовател, повел останалите на благородно приключение — макар и в

действителност да беше хитрец наркодилър с късмет, живеещ нашироко в град, където гладът

беше в реда на нещата. Не можех да разгадая мотивите му.

— Сигурен ли си, че ти се иска да се замесваш? Ти не познаваш това момиче. Дори

името й не знаеш.

— Моля ти се, недей да говориш нищо лошо за нея! — каза той тихо, ала изненадващо

настоятелно. — Така ще престана да те харесвам. Като не искаш да ми помогнеш, добре. Аз

вече знам за нея всичко, което ми трябва.

— Господи!

— Съжалявам — каза той и увеси глава за миг.

И също толкова бързо отново умолително вдигна очи.

— Знам, че звучи налудничаво, обаче два часа висях в кабинета на Дилип и се мъчех да

й помогна. Тя нищо не каза. Нито думица. Единствен път обаче, когато вдигна очи и ме

погледна, ей така ми се усмихна едва-едва! Със сърцето си го почувствах, Лин. Не мога да ти

го обясня. И аз… аз й се усмихнах в отговор. И тя също го почувства. Знам. Сигурен съм!

Сигурен съм така, както във всичко, което някога съм познал в моя живот! Не знам дали ти

знаеш какво е да обичаш някого без никаква понятна причина, но искам само да ми

помогнеш!

Знаех какво е — всеки влюбен го знае. Пресякохме улицата и влязохме в полицейския

участък Колаба, а после — в кабинета на Дилип Светкавицата.

Сержантът ме изгледа от горе до долу, погледна момичето, седнало срещу него от

другата страна на бюрото, а после пак мен.

— Приятелка ли ти е? — попита Светкавицата и кимна към момичето.

Погледнах я и нещо се сви в мен, както се свива мимоза. Беше момичето от снимката в

медальона, момичето, продало медальона, момичето, което се опитах да предупредя, когато