Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
— Разказвала ли съм ти някога за парада?
— Не и в „Каяни" — усмихнах се аз. — Разкажи ми го пак.
— Всяка година в Деня на основателите устройвахме парад и той минаваше по цялата
главна улица. Всички от петдесет мили разстояние наоколо се включваха или идваха да
гледат шоуто. Оркестърът на моята гимназия участваше в парада, имахме и един грамаден
шлеп…
— Платформа.
— Да, училището имаше грамадна платформа, изготвена от родителския комитет, и
всяка година темата на шоуто беше различна. Онази година ме избраха да седя високо горе на
нещо като трон, аз бях основната атракция. Темата беше „Плодовете на свободата" и
шлепът…
— Платформата.
— Платформата бе отрупана с добивите на околните ферми, а аз бях Свободата, разбираш ли?
— Сигурно си била дяволски сладка. Тя се усмихна.
— Трябваше да седя най-отгоре, докато цяла планина от плодове, картофи, цвекло и
какво ли още не се придвижваше през тълпата. И да махам царствено, ето така, докато
минаваме по цялата главна улица.
Тя помаха леко с леко свити пръсти, сякаш обхванала великолепния спомен в шепата си.
Атиф пак разтреби масата ни. Погледна ме и ми зададе въпрос с вдигната вежда.
Вдигнах длан над масата и потупах два пъти във въздуха — сигнал да изчака. Той завъртя
глава и огледа съседните маси.
— Голяма работа беше. Велика чест, един вид, ако ме разбираш. Всички така
разправяха. Всички постоянно го повтаряха, пак и пак. Знаеш ли колко е дразнещо хората
постоянно да ти набиват в главата с каква чест трябва да се чувстваш удостоена?
— На мен ми набиваха все за срам и позор, но разбирам какво казваш.
— Работата беше, че аз не се чувствах удостоена в действителност, разбираш ли? Радвах
се що-годе, то е ясно, когато от всички други момичета избраха точно мен — някои от тях
бяха далеч по-хубави. А аз дори нищичко не бях направила да ме изберат! Някои опитваха
всякакви номера. Не знаеш колко номера може да измисли едно момиче, докато не видиш
тайфа жени да напира за най-високото място върху камиона на парада за Деня на
основателите.
— Какви номера? — попитах обнадеждено.
— Лично аз нищо не предприех — отвърна — и бях не по-малко изненадана от всички, когато комитетът ме избра. Обаче… аз нищо не чувствах. Махах с ръка царствено като
същинска Мария Антоанета, леко се опивах от мириса на ябълките, напечени от слънцето, гледах лицата, които ми се усмихваха, и всички ръце, които ми ръкопляскаха, и не чувствах
нищо. Нищо!
Снопове слънчеви лъчи пронизваха мекия мусонен полумрак в „Каяни". Един лъч се
спусна над масата ни, огря лицето й и го раздели: небесносините очи в сянка и устните, облени в бяла светлина.
— Просто нищо не чувствах — произнесоха огрените устни. — И никога не почувствах.
Сякаш никога не бях точно на мястото си там, в онзи град и в онова училище, нито дори в
семейството си. Никога не бях. И никога не се промени.
— Лиса…
— Вие сте други — произнесе решително тя. — Ти и Карла. Вие винаги сте на мястото
си. Разбрах го най-сетне, трябваше сервитьорът да ми го покаже. Най-сетне го разбирам.
Тя вдигна поглед от смачканата салфетка и се вгледа в очите ми. Лицето й бе напълно
безизразно.
— А аз никога — каза тя равно. — Никога не се чувствам на мястото си. Дори с теб.
Лин, аз те харесвам. От много време си падах по теб. Но никога не почувствах нещо повече
от това. Знаеше ли го? Никога не съм имала чувства към теб.
Винаги усещах нож в гърдите си, когато опитвах да обикна Лиса. Ножът бяха думите, които тя изрече; тя ги изрече за двама ни.
— Хората не си принадлежат един на друг — казах тихо. — Не могат. Това е първото
правило на свободата.
Тя се опита да се усмихне. Не успя.
— Защо хората се отчуждават? — попита и истината смръщи чертите й.
— А защо хората се привличат?
— Ти сега какво, на психиатър ли ми се правиш, че отговаряш на въпроса с въпрос?
— И ти си права. Добре. Щом наистина искаш да знаеш, според мен хората се
отчуждават най-вече, когато изобщо не са били действително заедно.
— Е… — продължи тя и склони поглед към масата. — Ами ако се страхуваш да бъдеш