Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
заедно с някого? Или с когото и да било?
— За какво говориш?
— Напоследък се чувствам така, сякаш комитетът ме е избрал отново за парада, а аз
дори не съм се стремила към това. Разбираш ли?
— Не, Лиса.
— He, така ли?
— Каквото и да сме или да не сме, аз зная само, че ти надви проклятието и се изправи
отново на крака. С това заслужава да се гордееш. Занимаваш се с онова, което обичаш, работиш с уважавани от теб художници. А аз съм твой приятел, каквото ще да става. Всичко е
добре, Лиса. С теб всичко е добре.
Тя пак вдигна очи. Искаше да каже нещо. Устата й се разтвори. Устните й трепнаха, подмамени да се размърдат от пърхащите мисли.
— Трябва да тръгвам — каза бързо тя и стана да си върви. — Има нова изложба. Нов
художник. Него… доста си го бива. След два-три дни я монтираме.
— Добре. Ще те…
— Не, ще взема такси.
— Аз съм по-бърз от всяко такси в града — усмихнах се.
— Така е, а си и по-евтин, каубой, но ще взема такси.
Платих, излязох заедно с нея и се спуснах към улицата, нашарена на светли ивици от
слънцето. Отсреща имаше паркирали таксита и се отправихме към първото на опашката. Тя
се наведе да влезе в колата, но я задържах.
Лиса срещна погледа ми, а после отново извърна очи.
— Довечера не ме чакай — каза. — Тази нова инсталация, която редим, е доста сложна.
Ще трябва да работим денонощно два-три дни, за да…
— Два-три дни?
— Да. Аз… аз сигурно довечера ще преспя там, и утре също, за да… за да подготвим
изложбата навреме, нали разбираш?
— Какво става, Лиса?
— Нищо не става — отвърна тя и се качи в таксито.
То незабавно потегли. Докато се отдалечаваше, тя се обърна да ме погледне и продължи
да се взира в мен, докато я загубих от поглед.
Възторгът, роден за секунди, е крехко нещо. А когато възторгът замре, няма сила,
способна да го възроди в очите на влюбения. Ние с Лиса се взирахме един в друг там, в
дълбините — там, където пропадна рухналият възторг.
Една светлина бе помръкнала и над градината на миналото пъплеше сянка. Изчаках на
тротоара половин час, напрегнал ума си.
Пропусках нещо — някакъв сблъсък, по-фундаментален от възраженията на Лиса срещу
моя живот в периферията на Компанията на Санджай или дори желанието й да бъде с други.
Нещо различно се случваше и не можех да го прозра, нито дори да го почувствам както
трябва, разбира се, защото то се случваше с мен.
ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
УЛИЦАТА ВЪЗТОРЖЕНО КРАДЕШЕ И МАМЕШЕ, когато паркирах мотора си пред
„При Леополд" до размотаващите се улични мошеници, чиито погледи на саламандри
блуждаеха насам-натам и търсеха кого да изработят. Огледах се бавно наляво, после надясно
за всякакви заплахи или възможности наоколо. Бях започнал да откъсвам мислите си от
сянката на Лиса, пъплеща над градината на миналото, когато чух глас.
— Лин! Върхът, пич! Откога те търся!
Беше Стюарт Винсън, крайно възбуден. Това бе добре. След разговора с Лиса, който не
разбрах, възбудата на човек, когото почти никога не разбирах, сякаш беше правилното
отвличане на вниманието.
— Винсън, какво става?
— За едно момиче става въпрос. Тя е… Имам нужда от твоята помощ. Ти нали си имаш
вземане-даване с ченгетата в Колаба?
— Кажи за какво „вземане-даване" става въпрос.
— Можеш да уредиш нещо, пич. Нали така?
— Знам кой е пръв и последен на опашката, ако се дават пари.
— Точно така! Супер! Можеш ли да дойдеш с мен? Веднага? — Аз…
— Моля те, Лин! То, това момиче, е загазило здравата. По намръщеното ми лице той се
досети за отговора.
— Какво? Не! Тя нищо лошо не е направила. Работата е там, че доколкото разбирам, гаджето й умряло. Май от свръхдоза, снощи, и…
— Чакай малко. По-бавно. Кое е това момиче?
— Аз… Не й знам името.
— Аха.
— Тоест, още не съм го чул. И паспорта не съм й виждал. Дори не я знам откъде е. Но
знам, че трябва да я спася, а може и да съм единственият, който е способен, разбираш ли? Тя
има едни такива очи, като… Много е шантаво, човече. Все едно Вселената ми казва да я
спася. Мистика! Магия! Това е предопределено от съдбата сигурно. Но всеки път, щом питам
ченгетата за нея, те ме гонят.
— Млъкни, Винсън, или говори по същество.
— Чакай! Нека ти обясня. Бях в полицейския участък да платя една глоба на моя