Сянката на планината

Уличните миризми ме наказваха, зашеметяваха ме — пресен полъх на риба и скариди от

Сасун Док, дизелови и петролни изпарения и тежък мусонен мирис на мокри чаршафи, пропълзяващ по фасадите на всяка сграда в града.

Нашата дрога. Нашата дрога.

Стоях на разделителната мантинела. Реките на уличното движение течаха на север пред

мен и на юг зад мен по протежение на целия полуостров.

Кадербай не бе позволил на никого от Компанията да пласира хероин в южен Бомбай, нито да печели от проституция. След смъртта му повече от половината приходи в

Компанията на Санджай взеха да идват от тези два източника, а Санджай всеки месец

даваше позволението си на все повече дилъри и бордеи.

Бе един нов свят — не по-прекрасен, ала много по-богат от онзи, който бях открил, след

като Кадербай ме спаси и вербува. И нямаше полза да се самоубеждавам, че не аз съм

продавал дрогата или момичетата и че се занимавам с фалшифициране на паспорти. Бях

затънал в това чак до тънката сребърна верижка около шията си.

Като боец от Компанията на Санджай бях воювал с други банди и можеха да ме

призоват, за да защитя Андрю, Амир, Файсал и техните начинания по всяко време, без

обяснения за кръвта, която трябва да се пролее, и без правото да откажа.

Нашата дрога.

Усетих как някой ме допира в средата на гърба, понечих да се извърна и усетих второ

докосване, и трето. Трима от Велоубийците стремглаво се вляха в потока на трафика, яхнали

своите хромирани велосипеди.

Бързо се огледах назад и поздравих Панкадж, втория човек сред Велоубийците, докато

биеше спирачки до мен. Той се хвана за металната мантинела. Трафикът го заобикаляше, а

той ме погледна дяволито със светнали очи.

— Ето колко е лесно, братко! — ухили се Пакандж, клатейки енергично глава. — Без да

броим мен, вече три пъти да си умрял, ако моите момчета те бяха боднали с ножовете си, а не

с пръсти.

Той забоде здраво два пръста в гърдите ми, точно под сърцето.

— Толкова се радвам, че с теб никога няма да се бием, братко — казах.

— Пусни ножа зад гърба си и аз ще пусна моя — каза той. Засмяхме се и се ръкувахме.

— Твоята Компания ни отваря много работа — каза той и завъртя педала на колелото

си, както беше подпрян на мантинелата от бетон и стомана. — Ако продължава така, ще мога

скоро да се пенсионирам.

— Когато работата ти някога те доведе на юг от фонтан „Флора", ще съм ти

признателен, ако се обадиш.

— Имаш го, братко мой. Довиждане!

Панкадж отново подкара хромирания си велосипед по платното. Виждах как умело си

проправя път през движението.

И преди да го изгубя от поглед, докато вдигна очи към небето, вече бях сложил край.

Всичко бе свършило. Нямах повече работа с Компанията на Санджай, знаех го.