Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
— Проблемът е, че дори и да постъпи там, той още не е готов да приеме помощ. Ни най-
малко.
Тя се замисли.
— И между нас с теб не върви, нали?
— Това пък откъде изникна?
— Между нас — повтори тихо тя — не върви, нали?
— Кажи ми какво означава „да върви". Опитах се да се усмихна, но не се получи.
— „Да върви" е нещо повече — каза тя.
— Добре — казах тихо. — Тогава да го подобрим.
— Ти не си наред, да знаеш!
Бях объркан и не знаех дали искам да знам накъде върви този разговор.
— Когато ме арестуваха — казах, — трябваше да мина на психиатрична оценка. И тъй, издадоха ми документ, че съм достатъчно нормален, за да бъда съден — което е повече, отколкото мога да твърдя за мнозинството мои познати, включително и за психиатъра, който
ми го издаде. Всъщност, за да те осъдят, трябва да те обявят за нормален, което значи, че
всеки затворник по света, тикнат в килия, е нормален, напълно нормален, и си има документ
за това. С толкова много хора навън, които все ходят по консултации, терапии и прочие, скоро единствените хора, способни да докажат, че са нормални, ще са тези зад решетките.
Тя вдигна очи към мен. Лъч на усмивка се мъчеше да пробие в погледа й.
— Този разговор е доста тежък с кифличка с масло в ръка — каза тя.
— Напоследък, Лиса, дори и когато се мъча да те разсмея, разговорът е тежък.
— Да не твърдиш, че вината е моя! — избухна тя.
— Не, просто…
— Не винаги всичко се върти около теб! — отсече тя.
— Добре, добре.
Атиф пристигна да разтреби и да вземе следващата поръчка. Когато имахме повече за
обсъждане, с чая изяждахме по две или по три кифлички, но този път му казах да донесе
само чай.
— Без бън мъска! — попита Атиф.
— Без бън мъска. Сирф чай. — Само чай.
— Може би ще си поръчате само една бън мъска! — опита се да ни изкуши Атиф, като
мърдаше рунтавите си вежди. — Да си я поделите?
— Без бън мъска. Само чай.
— Тик — смънка той, дълбоко обезпокоен. Вдъхна и се провикна към кухненския
персонал:
— До чай! До чай лао! Без бън мъска! Повтарям, без бън мъска!
— Без бън мъска! — отзова се глас от кухнята.
Погледнах Лиса, после Атиф, сетне и Вишал — той приготвяше аламинутите и гледаше
навъсено от шубера. Вдигнах ръка с протегнат нагоре пръст.
— Една бън мъска! — извиках.
— Да! — провикна се тържествуващо Атиф. — Ек бън мъска, до чай!
Вишал въодушевено заклати глава в прозорчето на шубера, широката му усмивка
разкриваше бели като бисери зъби.
— Ек бън мъска, до чай! — провикна се радостно той и трясна тенджерата врял чай
върху газовия котлон.
— Радвам се, че изяснихме това — казах в опит да постресна Лиса и да я развеселя.
— Шантава работа, знаеш ли — каза Лиса.
— Не, не е. Атиф е…
— Вчера бях тук — каза тя. — С Карла.
— Ти… какво?
— И с този сервитьор се случи съвсем същото.
— Чакай малко. Била си тук с Карла вчера и не ми каза?
— А защо да ти казвам? Ти казваш ли ми с кого се срещаш и с кого се биеш?
— За това има причина и ти я знаеш.
— Както и да е, като бях тук с Карла, се случи същото с онзи сервитьор…
— Атиф?
— Виждаш ли? И тя му знаеше името.
— Той ми е любимият сервитьор тук. Не съм изненадан, че тя го харесва. Той трябва да
управлява това място.
— Не, ти не ме разбираш.
— За Карла ли говорим?
— Говорим за нея или мислим за нея? — попита тихо тя.
— Ти мислиш ли за нея? Защото аз — не. Аз мисля за теб и за нас. За това какво се
случва с нас.
Тя ме погледна намръщено, а после продължи да сгъва и разгъва салфетката.
Донесоха бън мъска и чая. Доста време не им обръщах внимание, но Атиф стоеше до
лакътя ми и ме гледаше, затова взех едното парче и отхапах. Той заклати глава одобрително и
се отдалечи.
— Сигурно е заради прецакания ми живот, да знаеш. — Лиса приглади с пръсти
ръбовете на салфетката.
Знаех. Бях слушал нейната история много пъти. Тя винаги бе една и съща, но винаги
звучеше различно и на мен винаги ми се искаше да я разкаже отново.
— Не че са ме малтретирали или нещо такова. Нищо подобно. Те, нашите, са си
страхотни. Наистина! Сама съм си виновна. Знаеш го.
— За нищо не си виновна, Лиса.
— Напротив, виновна съм.
— И така да е, няма вина, която обичта да не заличи.
Тя се умълча. Отпи от чая и подхвана от другаде онова, което се опитваше да ми обясни: