Сянката на планината

платното на втория ми любим път убиец на пешеходци. Полудели машини връхлитаха

насреща ми, завиваха и кривяха най-непредвидимо. Ако не участваш в танца, умираш.

Отсреща, от другата страна на шосето на самоубийците, се хванах за провесеното на

входа въже, за да се изкача по стръмните мраморни стъпала, и влязох в кафенето. Може би

най-прочутото парсийско заведение за чай и кафе в Бомбай „Каяни" предлагаше и омлети с

люти чушки, банички с месо и зеленчуци, топли сандвичи и най-богатия избор от домашно

изпечени сладкиши и бисквити в района.

Лиса ме чакаше на любимата си маса в дъното на партера с гледка към работата в

кухнята, на седем крачки от шубера за сервиране.

Неколцина сервитьори се усмихнаха и ми кимнаха, когато се упътих към масата й.

„Каяни" беше едно от нашите места — през двете години, откакто бяхме заедно, всяка втора

седмица ние обядвахме или пиехме следобеден чай там.

Целунах я и се настаних в единия ъгъл на масата. Краката ни се докосваха.

— Бън мъска? — попитах я, без да поглеждам менюто.

Това беше любимата й закуска в „Каяни" — прясно изпечена кифличка с масло, нарязана на три резена, за да може удобно да се топва в чаша горещ сладък чай. Тя кимна.

— До бън мъска, до чай — поръчах на сервитьора. Две кифлички с масло и два чая.

Сервитьорът на име Атиф прибра неизползваните менюта и се упъти към шубера, като в

движение огласи поръчката.

— Извинявай за закъснението, Лиса. Получих известие за Викрам, затова отидох у

Денис да го закарам вкъщи.

— Денис? Това Спящият баба ли е?

— Да.

— Ще ми се да се запознаем. Много съм чувала за него. Има нещо като култов статут.

Риш говореше, че щял да прави инсталация въз основа на транса му.

— Мога да те заведа там, само че то не е точно запознанство — освен ако не ти

провърви. Стоиш си там и се мъчиш да не му разваляш кефа.

— Да не му разваля кефа?

— Да, горе-долу е това.

— Този тип ми харесва! — разсмя се тя.

Познавах чувството й за хумор, знаех колко бързо се влюбваше в необичайни хора, които

се занимават с необичайни неща.

— О, да. Денис е точно твой тип.

— Ако ще се залавяш с нещо, направи изкуство от него — отвърна тя.

Донесоха чая и кифличките. Взехме по едно хлебно късче, потопихме ги в чая, докато

маслото потече, и лакомо го изядохме.

— Та, как е Викрам?

— Никак не е добре.

— Толкова ли го е закъсал?

— Толкова.

Тя се намръщи. И двамата познавахме питонската хватка на наркоманията.

— Смяташ ли, че трябва да направим нещо?

— Не знам. Може би. Казах на родителите му да го настанят за известно време в частна

клиника. Ще опитат.

— Могат ли да си го позволят?

— А могат ли да си позволят да бездействат?

— Така е — съгласи се тя.