Повелителката на дима
- Автор: Себастиън Лаура
- Серия: Принцеса на пепелта #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722670
- Переводчик: Иванка Ангелова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на дима». Краткое содержание книги:
Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът ѝ е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си.
За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането ѝ, тя трябва да се довери на леля си – ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега.
Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си.
— Придворните използват много вода — казва Сьорен. — Но хората, които живеят извън двореца, са на строг режим. Дочух едни пазачи да се оплакват от него.
Ста Криверо изглежда така пищен и богат, защото това е представата, която искат да създадат, но каква е ползата от натруфените със скъпоценности рокли и разточително украсените кули, когато няма вода за пиене?
— Мразя това място — казвам след малко. — Мразя двореца и повърхностните хора, които се правят, че ни превъзхождат, докато останалите около тях ходят жадни. Мразя крал Етристо и начина, по който се обръща към мен със „скъпа моя“, сякаш съм някое невежо момиченце и не мога сама да вземам решения. Мразя и бежанския лагер и онова, което причиняват на хората там. Аз… — Гласът ми секва, преди да довърша мисълта си.
Сьорен ме наблюдава с несигурен поглед.
— Тео — тихо казва той, — ако си тръгнеш сега, това ще бъде обида за крал Етристо и за цялата страна. Те са единственият съюзник, който имаш.
— В известен смисъл това не е вярно — казва Ерик. — Тя има мен и Гораки.
— И Вектурия — добавям аз. — Вождът им ме увери, че мога да разчитам на тях, когато имам нужда от помощта им.
Сьорен поклаща глава.
— Песъчинки срещу планина.
— Знам това — отвръщам рязко. — Знам, че те не са достатъчни, че никога няма да са достатъчни. Знам, че трябва да се омъжа за някого с по-голяма армия. Просто… обичам да си представям как мога да си тръгна и да заявя на крал Етристо да се ухапе отзад.
Дълго момчетата се взират в мен с отворени усти. Най-накрая Ерик започва да се смее, а малко след това и Сьорен се присъединява.
— Да се ухапе отзад? — пита Ерик. — Това ли е най-лошата обида, за която се сещаш?
— Не се сещам да съм казвал на някого да се ухапе отзад, откакто бях шестгодишен — добавя Сьорен.
— Почти съм сигурен, че го каза на мен тогава и аз ти отвърнах, че това е детинско — казва Ерик, от което и двамата избухват в още по-силен смях. Бузите ми започват да горят.
— Това беше първото нещо, което ми хрумна. Вие какво бихте казали?
Сьорен престава да се смее и се замисля.
— Бих казал на крал Етристо да изяде чиния с оборска тор — казва той дълбокомислено. Ерик цъка с език.
— И това е аматьорско.
— Тогава ти кажи — предизвиква го Сьорен. Ерик се замисля съсредоточено и дълго, почесвайки брадичката си. Изведнъж целият се ухилва.
— Бих казал: Крал Етристо, позволете да отправя една скромна покана към вас да опитате един фин деликатес — скорпиони в сос от пикня и пълнен свински задник с бръмбарски фъшкии — за допълнителен ефект той прави дълбок поклон.
Превивам се от погнуса, но Сьорен направо реве от смях, докато лицето му почервенява. След малко и аз започвам да се смея. Иска ми се Ерик да каже това на крал Етристо, само за да изпитам удоволствието да видя лицето на краля в този момент. След като сме останали без дъх от смях и сълзите се стичат по лицата ни, аз се облягам на решетките, разделящи ме от Сьорен.
— Ти знаеш, че не бих си тръгнала, нали? Дори да нямаше никакви последици — казвам тихо аз, — не бих си тръгнала без теб. Дори крал Етристо да ми обещае милионна армия.
Сьорен се усмихва тъжно и гледа надолу към ръцете си.
— Напротив, ще го направиш — казва той.
Дори когато продължаваме с урока ни по астрейски, думите му кънтят в съзнанието ми и се питам дали не е прав. Ако се стигне дотам, ще оставя ли Сьорен да изгние тук? Дори това да означава спасението на Астрея? Не съм сигурна какъв е отговорът, не съм сигурна и какъв искам да е отговорът.
Когато след няколко часа напускаме тъмницата, Ерик е необичайно тих. Първоначално смятам, че е просто уморен и не мога да го виня за това, аз самата съм полузаспала, но когато го поглеждам косо, виждам, че е потънал в мисли, а веждите му са образували дълбока бръчка.
— За какво мислиш? — питам го аз, когато излизаме от движещата се платформа на моя етаж. Ерик ми предложи да ме изпрати до вратата, а аз не съм достатъчно горда да откажа, след като наоколо дебне наемен убиец.
Ерик изглежда така, сякаш съм го разбудила от дълбок сън.
— Нищо — отвръща той, но лъжата му е очевидна и той го разбира. Въздъхва.
— Мисля си за лагера. Не мога да спра да мисля за него.
— Знам. И аз съм така. Мразя да се чувствам безпомощна.
Ерик кимва.
— Странното обаче е, че те не се чувстват безпомощни, нали? Мнозина от възрастните извършват физическа работа за стакриверийците. Силни са. И нямаше да оцелеят, ако не бяха умни. Не мисля, че всъщност искат съжаление или дори подаяния. Те просто искат да имат възможност да се борят за по-справедлив живот и място, което да нарекат свой дом също като нас.