Повелителката на дима
- Автор: Себастиън Лаура
- Серия: Принцеса на пепелта #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722670
- Переводчик: Иванка Ангелова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на дима». Краткое содержание книги:
Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът ѝ е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си.
За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането ѝ, тя трябва да се довери на леля си – ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега.
Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си.
— Какво има? — питам го.
— Нищо — поклаща той глава и гледа в земята.
— Е, сега съвсем изостри любопитството ми. Хайде де, аз не хапя.
Той се колебае още малко, а когато отново ме поглежда, цялото му лице е порозовяло.
— Ти знаеш ли… дали Херон харесва… интересува ли се от момчета?
Не знам какво очаквах да ме попита, но въпросът му е толкова неочакван като гръм от ясно небе, че единственото, което правя, е да се засмея, макар да не съм сигурна защо. В края на краищата Херон се интересува от момчета, най-малкото се е интересувал от едно момче, а и начинът, по който гледаше Ерик преди, ме кара да мисля, че едва ли е бил единственият случай.
Лицето на Ерик става с един нюанс по-тъмнорозово.
— Чудех се само, защото някои момчета харесват други момчета, нали знаеш, точно както някои момичета харесват други момичета.
— Знам — казвам и успявам да се стегна. — Извинявай, не се смеех на теб. Просто ме изненада, това е всичко. Ти харесваш ли други момчета?
Той свива рамене.
— В повечето случаи, мисля, че просто харесвам всички.
— Нямах представа.
— Не е водещата ми тема при разговор. Някои хора смятат, че това ме прави… противоестествен.
— Някои хора са глупаци — отвръщам, но после се разколебавам. — Сьорен знае ли… — Гласът ми секва.
Ерик кимва.
— Смятам, че го знае открай време. Даже не трябваше да му го казвам.
Въздъхвам.
— Тъй като се съмнявам, че искаш да говоря с непознати по лични твои въпроси, затова няма да ти казвам за тези на Херон. Ако искаш да разбереш нещо, сам го попитай.
Ерик се замисля за малко.
— Може би ще го направя — казва той.
Стисвам устни, сещайки се за Херон и неговото разбито сърце. След всички, които е обичал и загубил, не знам как ще понесе още една такава силна мъка.
— Само бъди… внимателен. Харесвам те, Ерик, но ако трябва да избирам между теб и моите Сенки, винаги ще избера тях.
— А? — вторачва се той в мен.
— Какво?
— Нищо. — Той се отблъсква от стената, за да се изправи, докато движещата се платформа с бръмчене спира. — Мисля, че зърнах истинската Теодосия под всички маски. Тя е много по-деликатна, отколкото си представях.
Безпомощни
Същият пазач — Тизоли, отново ни пуска в тъмницата, оставя ни до килията на Сьорен и обещава да се върне веднага, щом го повикаме. За щастие, този път Сьорен е буден, седи, облегнат на задната стена на килията, все едно ни очаква. Макар да знам, че няма да отрони и дума, за да се оплаче, личи си как му се отразява времето, прекарано в подземието. Дори на мъждивата светлина на факлите кожата му изглежда жълтеникава и мога да различа тъмните кръгове под очите му. Освен това започва да понамирисва доста лошо.
Но когато ни вижда, успява да се усмихне.
— Надявах се да дойдете.
— Разбира се, че ще дойдем — отвръщам леко пренебрежително. — Как се държат с теб? Дават ли ти достатъчно храна и вода?
Както и очаквах, Сьорен махва с ръка, за да отхвърли моите тревоги.
— Добре се държат с мен. Храна, вода, всичко.
— И този път ти наистина ядеш храната, нали? — питам го аз. — Не прилагаш оня глупав номер, нали?
Той се засмива, но не така силно и искрено, както съм свикнала да го чувам.
— Ям много, но мисля, че предпочитат да ми дават по-малко вода, честно казано.
Намръщвам се.
— Какво имаш предвид? — Да не хабят храна, разбирам. Храната струва пари, за нея са необходими ресурси. Но водата не струва нищо.
— В момента са в период на суша — казва Сьорен, изненадан от въпроса ми. — Ти не знаеше ли? От години не е валял дъжд.
— Но градът е построен на извор — спомням си какво ми каза Драгонсбейн, когато пристигнахме тук. — Затова и въздухът е по-хладен тук, затова ме карат да се къпя и сутрин, и вечер.
— Изворите пресъхват — свива рамене Ерик. — Но мисля, че не искат хората да го знаят. От Ста Криверо се очаква да бъде рай.
— Ти как разбра? — питам го.
— Може да съм един от гостите на краля, но все пак съм горак — отвръща подигравателно Ерик. — Те знаят, че нямам никаква стойност за тях. Да не мислиш, че изразходват повече от необходимата вода за мен? Мерят всяка чаша вода, която пием, и си плащаме за всеки литър. А колкото до къпането — никой от моите хора не се е мил, откакто сме пристигнали, и повярвай ми, някои от нас започват да втасват.
Нещо в разкритието му не е както трябва, пропускам нещо важно.
— Но стакриверийците използват толкова много вода. Само за градината сигурно се изливат стотици литри вода всеки ден, да не говорим, че хората трябва да пият и да се къпят.