Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
— Господин Феран дьо Летенхоф.
На вратата, под знамената със синия делфин, охраняван от четирима високи младежи с кожени брони, стоеше самият крал Белоун. Без кралските си атрибути той вече не приличаше на крал. Приличаше на селянин, на който току-що се е отелила кравата и е дарила на света прекрасно теленце.
— Господин Феран дьо Летенхоф. — в гласа на краля звучеше радостта от новото потомство. — Кралски следовател. Значи моят следовател. А може да не е мой? Може да е на сина ми? Появяваш се тук, макар да не съм те викал. Всъщност присъствието ти тук е твое служебно задължение, но аз не те повиках. Нека Феран се поразвлече, помислих си, да похапне, да пийне, да си прикотка някое гълъбче и да го изчука в беседката. Не съм викал Феран, не исках да го виждам. Знаеш ли защо не исках? Защото не съм сигурен на кого служи. На кого служиш, Феран?
— Служа — поклони се ниско следователят — на ваше кралско величество. Изцяло съм предан на ваше кралско величество.
— Чухте ли? — Кралят се огледа театрално. — Феран ми е предан? Много добре, Феран, много добре. Очаквах подобен отговор, кралски следователю. Можеш да останеш, ще ми свършиш работа. Сега ще ти дам задачка точно като за кралски следовател… Ей! А кой е този тук? Кой е този? Почакай, почакай! Не е ли това вещерът, който мамеше? За когото ни подсказа магьосницата?
— Оказа се, че е невинен, магьосницата е била заблудена. Получил се е донос срещу него…
— Срещу невинните не доносничат.
— Съдът така реши. Делото беше прекратено поради липса на доказателства.
— Но дело е имало, значи се е разсмърдяло. Съдебните решения и присъди са плод на фантазиите и прищевките на съдебните чиновници, смрадта идва от същото място. Но стига за това, няма да губя време в изнасяне на правни лекции. В деня на сватбата ми мога да си позволя да проявя снизходителност, няма да наредя да го хвърлят в затвора, но нека този вещер веднага да се махне от очите ми. И никога повече да не попада пред тях.
— Ваше кралско величество… Обезпокоен съм… Говори се, че в пристанището е пристигнала „Ахеронтия“. При тази ситуация съображенията за сигурност изискват необходимостта от охрана… Вещерът би могъл…
— Какво би могъл? Да ме защити със собствената си гръд? Да порази злодея с вещерските си магии? Такава ли задача му е поставил Егмунд, моят любящ син? Да защити баща му и да го пази? Ела с мен, Феран. О, по дяволите, ела и ти, вещерю. Ще ви покажа нещо. Ще видите как сам се грижа за безопасността си и как си осигурявам защита. Огледайте се. Ослушайте се. Може пък да научите нещо. И да откриете нещо. За себе си. Хайде, след мен!
Те тръгнаха, подканяни от краля и обкръжени от младежите в кожени брони. Влязоха в голяма зала, под чиито изрисуван с морски вълни и морски твари таван, на подиум стоеше тронът, на който обикновено сядаше Белоун. Срещу него, под фреска, изобразяваща стилизирана карта на света, охранявани от други младежи, седяха кралските синове. Принцовете на Керак. Черният като врана Егмунд и белият като албинос Ксандер.
Белоун седна на трона си. Гледаше отгоре синовете си с поглед на триумфиращ победител, пред когото падат на колене, молейки за пощада, победените в битка врагове. На изображенията, които Гералт беше виждал, по лицата на победителите обикновено се четеше достойнство, благородство и уважение към победения. На лицето на Белоун нямаше смисъл да се търсят тези чувства. На него бе изписана единствено гневна насмешка.
— Моят придворен шут — каза кралят — вчера се разболя. Хвана го диарията. Мислех си, не ми провървя, няма да има смешки, няма да има весели сценки, няма да ми е смешно. Сбъркал съм. Смешно ми е. Толкова ми е смешно, че чак рева от смях. Защото вие, и двамата, синове мои, вие сте смешни. Жалки, но смешни. Дълги години, гарантирам ви, докато с женичката ми лежим в леглото, след лудории и любовни игри, всеки път когато се сетим за вас двамата, ще се смеем, докато не ни потекат сълзи от очите. Защото, в края на краищата, няма нищо по-смешно от глупаците.
Лесно можеше да се види, че Ксандер се страхува. Погледът му шареше из залата и младежът силно се потеше. Егмунд, обратното, не показваше никакъв страх. Той погледна баща си в очите с отровна злост.
— Има една поговорка: надявай се на най-доброто, но бъди подготвен за най-лошото. И аз бях готов за най-лошото. Защото има ли нещо по-лошо от измяната на родните синове? Сред вашите най-доверени съратници внедрих свои агенти. Вашите съучастници ви предадоха веднага, щом ги притиснахме. Вашите помагачи и фаворити просто избягаха от града.