Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
— Помогнете! Кралят припадна.
— Лекар! — изкрещя церемониалмайсторът. — Викайте лекар!
— Богове! Какво стана? Какво се случи с краля?
— Лекар! Бързо!
Феран дьо Летенхоф притисна длан към челото си. На лицето му бе изписано странно изражение. Изражението на човек, който бавно започва да разбира.
Положиха краля на дивана. Извиканият лекар дълго го преглежда. Не допуснаха Гералт близо до него, не му позволиха да погледне. Въпреки това той знаеше, че веригата е успяла да се разпусне, преди да дотича медикът.
— Апоплексия — заяви лекарят, като се изправи. — Предизвикана от задушаване. Лошите въздушни изпарения са влезли в тялото и са отровили телесните течности. Виновни са онези постоянни бури, които повишават горещината на кръвта. Науката е безсилна, нищо не може да се направи. Нашият добър и милостив крал е мъртъв. Напусна този свят.
Церемониалмайсторът извика, закри лицето си с ръце. Херолдът се хвана с две ръце за кепето. Някои от придворните плачеха. Други паднаха на колене.
Коридорът и вестибюлът изведнъж се изпълниха с ехото от тежки стъпки. На прага се появи гигант, човек с височина поне седем стъпки. Облечен с мундира на гвардеец, но със символите на по-висш ранг. Съпровождаха го хора с кърпи на главите и обеци на ушите.
— Господа — наруши мълчанието гигантът, — благоволете да се явите в тронната зала. Веднага.
— В каква тронна зала? — възмути се церемониалмайсторът. — И защо? Можете ли да си представите, господин Де Сантис, какво се случи току-що? Какво нещастие ни връхлетя? Не разбирате…
— В тронната зала. Това е заповед на краля.
— Кралят е мъртъв!
— Да живее кралят. В тронната зала, ако обичате. Всички. Незабавно.
В тронната зала, под тавана, изрисуван с тритони, русалки и хипокампи, се бяха събрали десетина мъже. Някои имаха на главите си цветни кърпи, други носеха моряшки шапки с панделки. Всички бяха силно загорели и носеха обеци на ушите си.
Наемници. Не беше трудно да се отгатне. Екипажът на фрегатата „Ахеронтия“.
На трона върху подиума седеше тъмнокос мъж с тъмни очи и дълъг нос. Той също имаше силен тен. Но на ухото си не носеше обеца.
До него, на допълнителен стол, седеше Илдико Брекл, все още облечена в бялата си рокля и окичена с диаманти. Доскорошната кралска невеста и възлюбена гледаше тъмнокосия мъж с очи, пълни с обожание. Гералт отдавна се опитваше да разбере както хода на инцидентите, така и причините за тях, да свърже фактите и да събере две и две. Но сега, в този миг, дори човек с крайно ограничена съобразителност можеше да види и разбере, че Илдико Брекл и тъмнокосият мъж се познават, и то много добре. При това от години.
— Принц Вираксас, княз на Керак, допреди малко наследник на трона и короната — обяви с гръмовен баритон гигантът Де Сантис. — В настоящия момент крал на Керак, законен владетел на страната.
Пръв се поклони, а след това се отпусна на едно коляно церемониалмайсторът. След него почитта си изрази и херолдът. Примерът им последваха сенешалите, които наведоха ниско глави. Последният, който се поклони, беше Феран дьо Летенхоф.
— Ваше кралско величество.
— Засега е достатъчно „Ваша светлост“ — поправи го Вираксас. — Пълното титулуване ще е подходящо след церемонията по коронясването. Която не бива да се бави. Колкото по-рано, толкова по-добре. Нали, господин церемониалмайстор?
В залата беше много тихо. Чуваше се как куркат червата на някой от придворните.
— Моят непрежалим баща почина — каза Вираксас. — Отпътува към славните си предци. И двамата ми по-малки братя са обвинени в държавна измяна, което не ме изненадва. Процесът ще се проведе по волята на покойния крал, вината и на двамата е доказана и присъдата ще е да напуснат Керак завинаги. На борда на фрегатата „Ахеронтия“, наета от мен… и моите влиятелни приятели и покровители. Покойният крал, доколкото ми е известно, не е оставил валидно завещание и официални разпоредби във връзка с наследяването на трона. Ако имаше такива разпоредби, щях да им се подчиня. Но няма. Правото за наследяване на короната сега е мое. Има ли някой сред присъстващите, който би искал да оспори това?