Отдел Убийства: Илюзия за грях

Девойката поклати глава и прехапа устни.

— Тогава защо работиш толкова лошо? Решенията ти са под всякаква критика, те са абсолютно тъпашки. Избираш най-дългия път до отговора, макар че можеш да намериш три пъти по-кратко и хубаво решение.

Наташа сведе глава и за свой ужас Мирон видя как върху лежащия на коленете й сборник покапаха едри сълзи.

— Хайде, успокой се, стегни се — каза той малко по-меко, но все така строго, — а след обяда ще продължим.

Мирон се нахрани пак така в стаята си, макар че сега това вече не му харесваше. Сигурно има някакво помещение — трапезария например или кухня, — където обядват всичките тия пазачи и обслужващият персонал, защо и той да не се присъедини към тях? Все пак би било малко по-весело. При първа възможност трябва да говори за това с Василий. Настроението му беше паднало направо под нулата. Фактът, че стаята на Наташа се подслушва, говори сам по себе си — тук нямат доверие на никого и въобще се върши нещо незаконно. Какви са връзките на баща му с тези хора? Какво общо има с тях? Военен офицер и някакви подозрителни типове, които се мъчат да продадат интелекта на едно неизлечимо болно момиче. Кошмарна история. Да ти се скъса сърцето от жал. Но човек все пак милее повече за собствената си кожа, спор няма. А че Василий ще му тегли куршума като на бясно куче — няма защо да се съмнява, достатъчно беше да му видиш очите, когато се заканваше за крайните мерки. Излиза, че дори баща му е негов слуга, щом като Василий толкова спокойно го заплашва.

Следобед Мирон отново отиде при Наташа. Този път вече без придружител. Пазачът го изпрати само с поглед. Сега момичето показваше още по-лоши резултати и Мирон дори взе да се съмнява, че се е излъгал в блестящите решения, които така го бяха възхитили вчера и тази сутрин.

— Какво ти е? — загрижено попита той. — Зле ли се чувстваш? Да приключваме за днес, а?

Видя, че момичето с усилие се сдържа да не се разплаче.

„Дяволите да ви вземат всички — с внезапна злоба си помисли Мирон. — Не мога така да изтезавам едно дете. Какво е виновно?“

Той се приближи до Наташа и нежно я погали по главата. Косата й беше остра, сплъстена и отдавна немита.

— Защо се разстройваш така — тихо й каза Мирон. — Не бива, Наташенка. Изключително умна си, правиш всичко отлично, просто не можеш да се съсредоточиш. Ти си едно необикновено момиче, никога нямаше да повярвам, че е възможно само по учебниците, без помощта на учители, да се навлезе във висшата математика и да се решават задачите с лекотата, с която ги решаваш ти. Направо си един малък гений и когато ти се карам, това не означава, че си глупава. То е за да се стараеш, повече. Я си вдигни главичката и ме погледни в очите.

Наташа покорно вдигна глава и Мирон потъна в огромните й светли очи.

— Ти си не само умна — продължи той, — но и красива. А красавиците не бива да плачат, защото от сълзи очите и кожата погрозняват. Нали няма да плачеш?