Отдел Убийства: Илюзия за грях

Тъй като беше израснала в Москва и винаги бе живяла в многоетажни блокове с много апартаменти, у нея винаги се пораждаха съмнения, когато някой твърдеше, че добре познава съседите си. Московчани отдавна си бяха станали безразлични, никой от никого не се интересуваше и най-често хората дори не знаеха имената на съседите, с които живеят на една площадка.

— Обиждате ме, Анастасия Павловна — усмихна се Доценко. — Аз не разговарях с когото и да е, ами намерих жената, която срещу добро заплащане ходи да чисти на Волохов и да го пере.

— И която, разбира се, веднага ще отиде да му разкаже, че са идвали от милицията да питат за неговите връзки с дамите?

— Надали. Аз се представих за журналист, който ще пише материал за самотните хора. И понеже тази жена е самотна, отидох при нея, така да се каже, за интервю. А и никак не ми беше трудно да насоча разговора към самотните мъже. Тя сама ми разказа за Волохов. При това нито веднъж не спомена името му. Просто един съсед, толкова симпатичен човек, доктор на науките, а виж как се е случило, че и той… И така нататък. Ще ви оставя касетофона да прослушате записа.

След като прибра книжата в касата и се приготви да си тръгва, Настя изведнъж разбра, че явно е надценила силите си. Твърде рано дойде на работа, зарадва се, че вчера не вдигна температура повече от трийсет и седем и пет. Докато седеше и пишеше на бюрото, се чувстваше добре, но още щом стана и извървя по коридора двайсетина крачки, внезапно й премаля, причерня й пред очите, коленете й взеха да се подгъват. „Така май няма да стигна до вкъщи“, помисли си тя с огорчение и тръгна обратно към кабинета си. И точно в този момент, сякаш нарочно, в коридора се появи Гордеев.

— Къде си тръгнала? — с недоумение попита той. — Защо се връщаш?

— Забравих нещо — опита се да се измъкне Настя.

— Така ли? Я ме погледни — заповяда полковникът.

Тя покорно се обърна към него и се помъчи да си придаде безгрижен вид.

— Бива те за лъжкиня, Настя — констатира Виктор Алексеевич, — може някъде да ти минават лъжите, но не и при мен. — Та ти не приличаш на себе си.

— Какво говорите, много съм си добре.

— Ъхъ. Я отключвай кабинета да видим дали наистина не си забравила там ума си. Хайде, хайде отключвай, не се помайвай.

Настя отключи и влезе. Гордеев я последва.

— Сядай и кротувай — изкомандва той. — Ще потърся някой да те откара. И ако още веднъж, калпазанке недна, ми дойдеш на работа с температура, ще взема да те пратя по дяволите да си търсиш нов началник. И без тебе си имам достатъчно главоболия. Като не можеш да боледуваш на крак, налягай си парцалите и недей да нервираш хората.

— Мога — взе да се оправдава Настя. — Винаги съм боледувала на крак, сякаш не го знаете. Просто тоя път така се случи… Вирусът излезе много гаден.

— Да бе, да, вирусът ти виновен — изръмжа Гордеев. — Нали знаеш, на калпавия…

Той вдигна слушалката, обади се на някого и се уговори с него след половин час да вземе Настя и да я откара у дома й.