Отдел Убийства: Илюзия за грях

— Почти винаги — кимна лекарят. — И колкото по-тежка е болестта, толкова по-непоносим става характерът им. Човек трябва да го приеме като нещо неизбежно. Това е положението. Навярно вие не посещавате често майка си?

— Кажи-речи, веднъж на месец. Как разбрахте?

— Ако бяхте идвали по-често, ние с вас щяхме да се запознаем много по-рано. Майка ви е тук вече от няколко години.

— От шест години — уточни Ира с известно неудобство, че така рядко навестява майка си.

— Наистина са шест — потвърди той, — а ние с вас разговаряме за първи път. Обикновено аз познавам близките на всички болни, които лежат от дълго време при нас. Те постоянно ме търсят, за да питат за състоянието им. А вие, кой знае защо, нито веднъж не благоволихте да дойдете.

— Че вие кой сте? — безцеремонно попита Ира.

— Аз съм главният лекар. Сергей Лвович Гуланов — представи се той. — А вашето име, струва ми се, беше Ира, нали?

— Да. Откъде знаете?

— Е, миличка — засмя се Сергей Лвович, — забравяте какъв е животът ни в приюта. За вас е открит целият свят, а ние тук живеем затворено, нашите инвалиди са откъснати от реалния свят и живеят само в кръга на своите интереси, така че всеки за всекиго знае всичко. Но тъй като майка ви е загубила паметта си, за вашето семейство не ни е известно кой знае колко. Впрочем знаем, че имате две сестри и един брат, които също лежат в болница. За съжаление за нас си остана тайна какво всъщност се е случило на майка ви и защо се е решила на тази ужасна постъпка. Ако знаехме причините за това, вероятно бихме могли да възвърнем паметта й.

— Аз също не знам — призна Ира.

— И никой друг ли не знае? Може би имате близки или познати, които бихте могли да попитате?

— Не — поклати глава тя. — Нямам кого да питам. Никой не знае какво я е прихванало тогава. Може би татко е знаел, но той умря на следващия ден.

— И вие сте съвсем сама? — съчувствено попита Гуланов.

— Да, но се справям, не мислете, че не мога.

— Не се и съмнявам — усмихна се той. — Въпросът ми е продиктуван от други съображения. Навярно знаете, че приютът се финансира от бюджета, по-просто казано — от държавния джоб. А напоследък тоя джоб започна все повече да се прокъсва. Парите в него не се задържат, изтичат дявол знае през какви дупки. Сама виждате с какво сме принудени да храним нашите инвалиди. Отпускат ни се малко пари, а за нас особено важно е първо да осигурим лекарствата, затова гледаме най-вече за тях, като се надяваме, че близките ще подсилват с храна нашите пациенти. Но идва денят, когато ще бъдем принудени да въведем и такса за престоя в нашия приют. Вие ще имате ли възможност да плащате?

— Аз? — уплаши се Ира. — А скъпо ли ще струва?

Само това липсваше. Нима от жалките пари, които успява да спести за Павлик, ще се наложи да отделя и за таксите на майка си?