Прагът на вечността [bg]

Най-сетне Таня хвана Пас за ръка. Той леко я стисна. Таня погледна в дълбоките му кафяви очи.

— Мисля, че ще умрем — спокойно рече тя.

— Да.

— Искаш ли преди това да преспиш с мен?

— Да.

— Да идем ли в апартамента ми?

— Да.

Върнаха се в колата и стигнаха до една тясна улица в стария квартал, близо до катедралата, където Таня държеше жилище на горния етаж на една колониална сграда.

Първият и единствен любовник на Таня беше Пьотр Илоян, преподавател в нейния университет. Той обожаваше младото й тяло, гледаше гърдите й, докосваше кожата й, целуваше косите й, все едно никога не беше виждал подобно чудо. Пас беше на възрастта на Пьотр, но Таня бързо установи, че любенето с него ще е различно. Неговото тяло беше център на вниманието. Той се съблече бавно, все едно я дразнеше, после остана гол пред нея, за да й даде време да огледа съвършената му кожа и извивките на мускулите му. Таня беше щастлива да седи на края на леглото и да му се възхищава. Явно той се вълнуваше от това да се показва, понеже пенисът му вече се беше уголемил и беше почти в ерекция. Таня нямаше търпение да го докосне.

Пьотр беше бавен и нежен любовник. Успяваше да я доведе до трескаво очакване, после мъчително да се отдръпне. Променяше позите по няколко пъти, полагаше я по гръб, после заставаше на колене зад нея, после я караше да го възседне. Пас не беше груб, а енергичен и Таня се остави на вълнението и удоволствието.

После тя свари яйца и кафе. Пас включи телевизора и двамата гледаха речта на Кастро, докато се хранеха.

Кастро седеше пред кубинското знаме, чиито широки синя и бяла ивици изглеждаха черна и бяла на екрана. Както винаги, беше в бойна униформа, а единственият знак за ранга му беше звездата на еполета. Таня никога не го беше виждала в цивилен костюм, нито пък в помпозните окичени с медали униформи, които бяха толкова любими на комунистическите вождове другаде.

Таня усети прилив на оптимизъм. Кастро не беше глупак. Знаеше, че не може да победи Съединените щати във война, дори и със Съветския съюз на своя страна. Със сигурност щеше да излезе с някакъв театрален жест на помирение, някаква инициатива, която да промени положението и да обезвреди тази бомба с часовников механизъм.

Гласът му беше висок и дрезгав, но той говореше със завладяваща страст. Рошавата брада му придаваше вид на месия, който вика в пустинята, макар очевидно да се намираше в телевизионно студио. Черните му вежди изразително шаваха по високото чело. Жестикулираше с едрите си ръце и понякога размахваше пръст като учител, за да възпре несъгласието; често стискаше юмрук. От време на време стисваше дръжките на стола, все едно се мъчеше да се удържи да не полети като ракета. Явно нямаше текст на речта, нямаше даже бележки. Лицето му показваше раздразнение, гордост, презрение, гняв — но никога съмнение. Кастро живееше в една вселена на увереност.