Прагът на вечността [bg]

— Мария не е добре.

— Чух. Каза ли какъв е проблемът?

— Не.

Джордж се свъси.

— Питам се дали бих могъл да се измъкна за час и да я видя.

— Ще ми се да можете. И аз съм притеснена.

Джордж си погледна часовника. Сигурен беше, че Боби няма да има нужда от него до след обяд.

— Май ще успея. Тя живее в „Джорджтаун“, нали?

— Да, но се премести от старото си жилище.

— Защо?

— Каза, че съквартирантките й са прекалено шумни.

Това му се видя разумно. Другите момичета щяха отчаяно да се мъчат да узнаят кой е тайният любовник. Мария беше толкова решена да запази тайната, че се беше изнесла. Това показваше колко сериозно се отнася към този мъж.

Нели листеше ролодекса.

— Ще Ви запиша адреса.

— Благодаря.

Подаде му листа и попита:

— Вие сте Джорджи Джейкс, нали?

— Да — той се усмихна. — Но отдавна никой не ме е наричал Джорджи.

— Навремето познавах сенатор Пешков.

Това, че тя спомена Грег, означаваше почти сигурно, че знае, че той е баща на Джордж.

— Наистина ли? Откъде го познавахте?

— Излизахме заедно, ако искате да знаете истината. Но нищо не се получи. Как е той?

— Доста добре. Обядвам с него приблизително веднъж в месеца.

— Предполагам, че той така и не се ожени.

— Още не.

— А вече трябва да минава четиридесетте.

— Вярвам, че в живота му има дама.

— О, не се тревожете, не го преследвам. Взех това решение много отдавна. Все пак, пожелавам му всичко хубаво.

— Ще му предам. Сега скачам в такси и отивам да видя Мария.

— Благодаря Ви, Джорджи. Или би трябвало да кажа Джордж.

Джордж бързо излезе. Нели беше привлекателна жена и имаше добро сърце. Защо Грег не се беше оженил за нея? Може би му беше по-удобно да е ерген.

Таксиметровият шофьор попита Джордж:

— В Белия дом ли работите?

— Работя за Боби Кенеди. Юрист съм.

— Без майтап! — шофьорът не си направи труда да прикрие изненадата, че един негър може да е юрист на такава важна служба. — Кажете на Боби, че трябва да бомбардираме Куба, докато стане на прах. Това трябва да направим. Да ги затрием по дяволите.

— Знаете ли колко голяма е Куба от единия до другия край? — попита Джордж.

— Какво сега, това да не Ви е някаква викторина? — презрително отвърна шофьорът.

Джордж сви рамене и не каза нищо повече. Напоследък избягваше политически разговори с външни хора. Обикновено те имаха лесни отговори: да пратим всички мексиканци у дома, да вкараме Ангелите на ада в армията, да кастрираме обратните. Колкото по-невежи бяха, толкова по-твърди бяха убежденията им.

„Джорджтаун“ беше само на няколко минути, но пътуването му се стори дълго. Джордж си въобразяваше как Мария е паднала на пода или лежи в леглото на прага на смъртта, или е в кома.