Натрапчиви мисли за петък [bg]

— Аз бях. — Едва отронените думи замениха непрестанното хлипане: — Аз бях. Аз бях. Аз бях. Аз бях.

Фрида седна отново на леглото.

— Не. Не си била ти и никой не си мисли подобно нещо. Франк е ревнив и властен. Не е могъл да понесе унижението. Възможно ли е нещо друго да го е подтикнало? Може би. — Тя погали косата на Саша. — Ние вършим разни неща — някои от тях глупави или погрешни, без да знаем какви ще бъдат последствията. Ти си спала със Санди, когато си се чувствала изоставена. Аз не исках да чуя онова, което той се опитваше да ми каже. Налага ни се да живеем с това. Беше извършено ужасно престъпление, но не от теб. Ето защо не бива да се разстройваш.

Саша продължаваше да повтаря изречените думи, докато те най-накрая се превърнаха в слабо скимтене. Фрида стана и излезе от стаята. Джоузеф и Рубен бяха в малката градина с Итън, който забиваше гвоздей в една дъска. Това занимание беше погълнало цялото му внимание, а Джоузеф го наблюдаваше отстрани. Рубен пушеше цигара и говореше по телефона.

— Всичко наред ли е? — попита той, след като приключи разговора.

Фрида кимна. Сякаш вече не й бяха останали думи; самата мисъл, че трябва да говори и да обяснява, я изтощаваше.

— Мисля, че е по-добре да остана тук за известно време — каза тя накрая.

— Не! — отсече Рубен.

— Моля?

— Не. Ще си отидеш вкъщи. Знам колко много тъгуваш за дома си.

— Някой трябва да стои тук.

— Точно така. Паз ще дойде след около половин час със запас от хранителни продукти.

— Благодаря ти.

— За нищо.

— Не е нищо, Рубен. За мен значи много. Благодаря за всичко, което направихте за мен.

— Време е да разбереш, че не можеш да вършиш всичко сама.

— Да.

— Някой ден ще поговорим за онова, което се случи.

— Да. Някой ден.

— А сега, за бога, се прибирай вкъщи.

Фрида се прибра вкъщи. Взе си вана, без да бърза, после се разходи из всяка от стаите, за да се увери още веднъж, че всичко си беше на място. За вечеря си хапна пушена сьомга върху ръжен хляб и изпи чаша бяло вино. Изигра партия шах, докато котаракът мъркаше блажено в скута й. Обеща си, че на другия ден ще поседи в ателието си и ще рисува. Чувстваше се омиротворена и безкрайно тъжна. Замисли се за последните няколко седмици, през които беше излязла от обичайния си стил на живот, принудена да обитава непознати и отблъскващи места и да общува с хора, изтласкани на ръба на обществото. Сега отново беше в любимата си къща, сред любимите си вещи, постепенно възстановяваше графика си и отново въвеждаше ред в живота си. Спомни си лицето на Карлсън, когато се беше надвесил над нея в стаята на децата си — стаята, която беше изцапана и напоена с кръв. Къде ли беше той сега? После се замисли за Саша, която лежеше в леглото си и плачеше безутешно — щеше ли някога да престане да плаче? За Франк в болничното му легло, охраняван от полицаи. За Итън, който не разбираше как се беше променил животът му. За Санди, от когото бяха останали само прах и спомени, и който вече нямаше бъдеще.