Дама, поп, асо, шпионин [bg]
- Автор: Ле Карре Джон
- Серия: Карла #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-093-2
- Переводчик: Герасим Й. Славов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дама, поп, асо, шпионин [bg]». Краткое содержание книги:
— Виж ми досието — тросна му се Джим. — Не си играй на котка и мишка с мене, Джордж Смайли. Ако нещо те интересува, прочети ми досието.
Смайли се пресегна през масата, наля две чаши и подаде едната на Джим.
— Личното ти досие в Цирка ли?
— Вземи го от домакините. Вземи го от Контрола.
— Може би имаш право — отвърна замислено Смайли. — Проблемът е, че Контрола е мъртъв, а мене ме изхвърлиха много преди ти да се върнеш. Никой ли не си направи труда да ти го каже, когато те прибраха обратно?
При тези думи лицето на Джим омекна и той бавно направи един от онези жестове, които толкова забавляваха момчетата в училището на Търсгуд.
— Боже мой — промърмори той, — значи Контрола го няма — и прокара лявата си ръка по краищата на мустаците си, след това нагоре през проскубаната си коса.
— Горкият стар дявол — измърмори той. — От какво умря, Джордж? От сърце ли? Сърцето ли го уби?
— И това ли не са ти казали на разпита?
При споменаването на разпита Джим се вцепени и гневният му поглед се завърна.
— Да — каза Смайли. — Сърцето му беше.
— Кой е на негово място?
Смайли се засмя.
— Бога ми, Джим, за какво въобще сте си говорили в Сарат, след като и това не са ти казали?
— По дяволите, кой е на негово място? Явно не си ти, тебе са те изхвърлили! Кой е, Джордж?
— Алълайн — каза Смайли, като наблюдаваше Джим много внимателно и забеляза как дясната му ръка лежи неподвижно на коленете му. — Ти кой искаше да е? Имал си фаворит, нали, Джим? — И след дълго мълчание добави: — А случайно да са ти казали какво стана с мрежата „Натиск“? С Пршибил, с жена му и с шурея му? Или пък с мрежата „Платон“? Ландкрон, Ева Криглова, Ханка Билова? Ти си вербувал някои от тях, нали, още навремето, преди Рой Бланд? Старият Ландкрон дори е работил за тебе по време на войната.
Точно в този миг имаше нещо ужасяващо в начина, по който Джим не помръдваше нито напред, нито назад, породено от нерешителността, а потта се беше събрала на капки над рошавите му рижи вежди.
— Дявол да те вземе, Джордж, какво искаш? Аз теглих чертата. Така ми казаха да направя. Да тегля чертата, да започна нов живот, да забравя всичко.
— Кои са тези „те“, Джим? Рой? Бил, Пърси? — Той зачака. — Казаха ли ти какво стана с Макс, които и да са те? Макс е добре между другото. — Той стана, пъргаво доля чашата на Джим и пак седна.
— Добре, хубаво, какво стана с мрежите?
— Разкрити са. Говори се, че ти си ги предал, за да спасиш собствената си кожа. Не го вярвам. Но трябва да разбера какво се е случило. — Той продължи направо: — Знам, че Контрола тържествено ти е обещал, но това е минало. Знам, че са те разпитвали до смърт, и знам, че си заровил някои неща толкова дълбоко, че и ти самият вече не си в състояние да ги намериш или да различиш истината от версиите. Знам, че си се опитал да теглиш чертата под всичко и да кажеш, че не се е случвало. И аз съм се опитвал. Е, от утре ще можеш да теглиш твоята черта. Нося ти писмо от Лейкон, а ако искаш да му се обадиш, той е на линия. Не искам да те спирам. Предпочитам да говориш. Защо не дойде при мене у дома, когато се върна? Можеше да го направиш. Направи опит да се срещнем, преди да заминеш, така че защо не го направи, когато се прибра? Явно не само правилата са те възпирали.
— Никой ли не се е измъкнал? — попита Джим.
— Не. Застреляли са ги.
Обадиха се на Лейкон и сега Смайли седеше сам и отпиваше от чашата си. От банята се чуваха звуците на течащия кран и сумтене, докато Джим поливаше лицето си с вода.
— За бога, нека да отидем някъде, където може да се диша — прошепна Джим, сякаш това беше условието му, за да проговори.
Смайли взе бутилката и тръгна до него, докато прекосяваха асфалта до колата.
Караха двайсет минути; Джим беше зад волана. Когато паркираха, бяха на платото, тази сутрин на върха нямаше мъгла и долината се виждаше надалече. Светлините бяха разпръснати на голямо разстояние. Джим седеше неподвижно като побит, дясното му рамо беше повдигнато, а ръцете му висяха отпуснато, загледан през запотеното стъкло към сянката на хълмовете. Небето беше светло и лицето на Джим беше изрязано на фона му. Първите въпроси на Смайли бяха кратки. В гласа на Джим вече нямаше гняв и той постепенно заговори с все по-голяма лекота. В един момент, докато обсъждаше методите на Контрола, той дори се засмя, но Смайли не се отпусна, той беше толкова внимателен, сякаш превеждаше дете през улицата. Когато Джим избързваше или се запъваше, или пък показваше изблици на гняв, Смайли внимателно го връщаше, докато отново не се успокоеше и не тръгнеше в същия темп и същата посока. Когато Джим се колебаеше, Смайли му помагаше да заобиколи препятствието и да продължи напред. Отначало със смесица от инстинкт и дедукция Смайли всъщност разказа на Джим собствената му история.