Край Рио де ла Плата
- Автор: Май Карл
- Серия: el sendador #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Край Рио де ла Плата». Краткое содержание книги:
«Край Рио де ла Плата» принадлежи към издание в две части. Втората част е «През Кордилерите» (Band 13).
— На какво разстояние могат да стрелят индианците с това нещо?
— На повече от четиридесет крачки, и то съвсем безпогрешно и безшумно.
— За колко време убива отровата?
— Маймуни и папагали за няколко секунди, а ягуара и човека най-много за две-три минути.
— А какво противосредство има?
— Никакво.
— Та това е ужасно оръжие! Защо се допуска индианците да си служат с него?
— Първо, защото няма власт, която би могла да наложи съблюдаването на подобна забрана и второ, защото само с помощта на тази отрова индианците успяват да побеждават враговете си от животинското царство. Без отровните стрели горите щяха да се обезлюдят. Хищните животни, които туземците издебват и убиват в сигурните им леговища, ще се размножават толкова много, че човекът ще се види принуден да отстъпи. А необходимо е един ягуар или някоя пума да бъдат само леко одраскани с такава стрела. Острието трябва да улучи кой да е от най-малките кръвоносни съдове, за да обрече животното на сигурна смърт.
— Но в такъв случай месото му ще е отровно и каква полза от него?
— Искате да кажете, че няма да може да се яде? О, не е така! Отровата проявява въздействието си само когато чрез някоя рана навлезе направо в кръвта. А месото на дивеч, убит с такава стрела, е напълно годно за ядене. Спокойно можете да се нахраните с него. Стотици пъти съм го правил без абсолютно никакви вредни последици.
Той млъкна, понеже тъкмо в този момент сред нас изникна някакъв силует, който в първия миг едва ли можеше да се вземе за човешка твар. Това същество приличаше на онези уроди, които понякога показват по панаирите. Дребно на ръст, почти като дете, то имаше чертите на старица. Скулите му бяха силно изпъкнали, а очите — тесни и дръпнати. На главата му имаше някаква гъста сплъстена маса, която по-скоро ми приличаше на топка оплетени кълчища, отколкото на коса. Женицата бе толкова мършава, че оставяше впечатление, сякаш няма и грам месо по себе си.
— Ти ли си, Дая? — попита брат Иларио. Тя кимна и се прекръсти.
— Мъжът ти тук ли е?
Тя пак кимна и пак се прекръсти.
— Говори, де! — подкани я той.
— Дай ми нещо! — обади се тя най-сетне.
— После, Дая! Първо трябва да отговориш на въпросите ми.
— Нищо не знам!
— Не лъжи! Нали знаеш, че няма да ти го простя!
Тя го погледна в очите с особено маймунско глуповато-дръзко изражение на лицето и отвърна:
— Ти прощаваш всичко, ти си добър!
— Още не си видяла как мога да се разгневя, но като нищо ей сега ще разбереш. Днес отбиваха ли се някакви мъже при вас?
— Не знам.
— Хм. Ясно ми е, че все нещо трябва да ти подаря. Какво искаш?
— Дая има нужда от едно хубаво лъскаво копче за роклята си.
— Ще го имаш.
Изглежда монахът беше достатъчно добре подготвен за подобни желания на своята позната, понеже измъкна от джоба си малка торбичка и подаде на жената едно ослепително излъскано месингово копче, което тя незабавно наниза на конец и с негова помощ го закрепи на «роклята» си. Очите й заблестяха от удоволствие, а по лицето й се изписа такъв детски радостен израз, който кажи-речи беше трогателен.
— Е, сега доволна ли си? — попита монахът.
— Да, доволна съм. Ти си добър.
— Тогава бъди и ги добра! Ще ми кажеш ли истината?
— Дая няма да те излъже.
— Днес идваха ли тук някакви хора?
— Не.
— Абсолютно никой ли? — попита гои по-настоятелно.
— О, идва един мъж.
— Ето, виждаш ли, че преди малко не ми каза истината! Ти познаваш ли го?
— Не.
— Пеша ли дойде или яздеше?
— Беше на кон.
— Ами как беше облечен?
— Също като бял сеньор. Носеше копие.
— Добре. Той разговаря ли с теб?
— С мен не, а с Педро.
— Значи с мъжа ти. И какво каза?
— Не успях да чуя.
— Следователно не знаеш какво искаше?
— Знам. Искаше да вземе моя мъж.
— Тогава са тръгнали заедно, така ли? Накъде?
— Не ми казаха.
— Хм! Педро кога смяташе да се върне?
— И това не ми каза.
— А по кое време дойде този човек при вас?
— Все още не се беше смрачило.
— А не видя ли и други мъже?
— Не.
— Срещала ли си някога човек, на име Енрико Кадера?
— Не.
— Или някакъв майор?
— Също не.
— Педро не е ли разправял пред теб нещо за двама души, които са пленени?
— Нищо такова не е споменавал.
— Ами кажи ми тогава поне дали ти е известно някакво място по брега на реката, наречено Полуострова на крокодила?
— Знам го.
— Къде се намира? Далече ли е оттук?
— Не, близо е.