Колието на кралицата

— Кажете на господин графа, че го чакам, когато той пожелае да дойде — каза Рето и добави: — Нека е спокоен, аз умея да пазя тайна.

— Безполезно — отвърна касиерът, — граф Дьо Калиостро е независим, не вярва на магнетизъм. Той иска да се подиграват на господин Месмер и да разпространяват приключението с ведрото, за да се забавлява.

— Добре — каза тих глас откъм вратата. — Ние ще се постараем да се присмеят и на граф Дьо Калиостро.

Господин Рето видя в стаята си човек с мрачно лице. Това беше, както вече казахме, млад и силен мъж. Господин Рето обаче нямаше да бъде ни най-малко на нашето мнение, че този човек е с приятно лице. Погледът и начинът на говорене бяха заплашителни от гледна точка на господин Рето, разбира се. Лявата му ръка лежеше върху дръжката на шпага, а с дясната се бе подпрял на бастуна си.

— С какво мога да ви услужа, господине? — попита Рето. Гласът му потреперваше, което му се случваше винаги в по-трудни ситуации. А тъй като трудните ситуации не бяха рядкост за него, често му се случваше да трепери.

— Господин Рето? — попита непознатият.

— Аз съм.

— Дьо Вилет?

— Да, господине.

— Издател на вестник?

— Да, това съм аз.

— Автор на тази статия? — продължи ледено непознатият и извади от джоба си прясно отпечатан вестник.

— Всъщност аз не съм авторът, но аз я публикувах — отговори Рето.

— Много добре. Все едно, защото, ако не сте имали смелостта да напишете статията, то сте имали подлостта да я публикувате. Казвам подлостта — повтори студено непознатият, — защото като благородник държа да меря думите си дори в този вертеп. Но не бива да се взема буквално казаното, защото това, което казах, не предава напълно мисълта ми. Ако я изразя напълно, ще кажа: „Този, който е написал статията, е подлец, а този, който я е публикувал, е нищожество.“

— Господине! — възкликна пребледнял Рето.

— А, я виж, досадна работа — продължи младият мъж, като все повече се оживяваше. — Но чуйте, господин драскачо, всяко нещо по реда си. Преди малко получихте пари, а сега ще получите някой и друг удар.

— О! — извика Рето. — Ще видим.

— И какво ще видим? — попита кратко и с нападателен тон младежът.

След тези думи той се насочи към неприятеля си.

На Рето обаче това не му се случваше за първи път. Той познаваше всички ъгълчета на собствената си къща. Само се обърна, мина през вратата и я блъсна така, че тя му послужи като щит. Оттам прекоси в съседната стая, чиято врата извеждаше към улица „Старите августинци“. Озовал се на нея, той бе на сигурно място. Там имаше друга малка желязна врата. При едно завъртане на ключа (а ключът винаги беше подръка) Рето я отваряше и бързо изчезваше.

Този ден обаче бе злополучен за клетия вестникар, защото, когато посегна към ключа, той забеляза през дъсчената ограда друг един човек, който без съмнение поради голямото напрежение му се стори като Херкулес. Неговата неподвижност и заканителност му се видяха страшни. Очевидно последният го дебнеше, както някога драконът е дебнел крадците на златната ябълка в градината на хесперидите51. На Рето много му се искаше да се върне обратно, но младият мъж с бастуна се появи зад него. Той продължаваше да го преследва, след като беше изкъртил с ритник вратата, а отпред, въоръжен със сабя и бастун, бе застанал друг страж, който, стига да протегнеше ръка, и щеше да го сграбчи. Рето се оказа между два огъня, или по-право между два бастуна, в някакво тъмно пространство, намиращо се между последните стаи на апартамента и спасителната врата, която водеше към улица „Старите августинци“, тоест към свободата и спасението, разбира се, ако успееше да премине.